16 години по-късно говори младши сержант Дарина Иванова, воювала във втория наш батальон в Ирак
Едва ли има българин на възраст над 30 години, който да не си спомня трагичната смърт на петимата български военнослужещи след атентата срещу база „Индия” в Кербала, където под полско командване бе дислоциран първият български пехотен батальон в Ирак. На 27 декември 2003 г. кола цистерна, натоварена с експлозив, се взривява в оградата. Това е изненада. Никой не очаква нападение. Дежурните сили и командосите откриват огън от всички оръжия по колата. Камикадзетата са ликвидирани на сравнително далечно разстояние от базата. Но поради голямата маса и скорост цистерната помита инженерните заграждения и оградата. Взривната вълна изкорубва целия трети етаж на база „Индия”, в която е щабът на първи пехотен батальон. Рухват стените. Пред очите на офицерите в щаба са убити петима български бойци – Георги Качорин, Николай Саръев, Свилен Киров, Антон Петров и Иван Инджов.
Вестта за петимата убити и многото ранени е трагедия, която потапя в отчаяние всички българи. Разколебани са и тези, на които само след по-малко от три месеца им предстои да заминат с втория ни контингент в Ирак. Някои се отказват. Но повечето бойци са наясно, че каквато и да е обстановката, военнослужещите ни в Кербала чакат да бъдат сменени.
По този повод разговаряме с младши сержант Дарина Иванова, участник във втори пехотен батальон, дислоциран в база „Кило”. По това време тя служи в Пета танкова бригада в Казанлък. Колегите є я дават за пример като военослужещ, тя вече се е доказала като професионалист в своята област с перфектното изпълнение на задачите, които є се възлагат.
Преди да се прехвърлим в Ирак, нека накратко разкажем за младши сержант Иванова. Родена е през 1975 г. в с. Бояново. От 2000 г. живее със семейството си в Казанлък. На 27 години започва работа като оператор на бойна машина в Зенитния дивизион в Казанлък. Впоследствие работи като оператор в личен състав. През 2007 г. бригадата е дислоцирана в Плевен, където Иванова служи следващите 10 години. През 2013 г. придобива първото си сержантско звание – младши сержант в школата в Сливен, и се връща на работа в логистичния взвод на старото си място.
В момента е командир на отделение за подвоз на боеприпаси
Зад гърба си има още две мисии – в Ирак, с първа и пета рота в Ашраф. „Но тези две мисии нямаха нищо общо с мисията с втори батальон, тя беше най-тежката”, уверява ме тя още в самото начало на разговора ни. „Именно там рабрах, че българският войник наистина е велик”.
В Ирак войната е истинска, навсякъде дебнат взривни устройства, коли бомби, мини, и немалко са тези, които изплашени се отказват в последния момент да заминат. Младши сержант Иванова е разпределена като кухненски работник в столовата, „изглежда леко, но беше опасно – задачата ни беше всеки ден да отиваме да взимаме обяда, а после и вечерята”.
На 2 и 3 април 2004 г. в Кербала започва истинското бойно кръщение на Втори пехотен батальон. Първо е челната атака върху един от патрулите, ударен е редник Котов. Връхна точка на събитията е от 6 до 9 април. Армията на Махди, въоръженото крило на радикалния шиитски лидер Муктада Садр, атакуват Сити хол, където са кметството и други държавни институции на града. С минохвъргачки и стрелково оръжие обстрелват база „Кило”. За първи път от Втората световна война насам наши подразделения учасват в бойни действия.
Българските миротворци в Сити хол (Кметството) отбраняват комплекс от сгради в голямо населено място. Нашите са на два входа на центъра и на едно от застрашените направления. Развърнати са още две позиции в съседни сгради. Снайперистите ни заемат позиции в най-високата от тях. Редом до нашите са полски воини и иракските полицаи. На последните не може да се разчита стопроцентово. Не се знае кой кой е. В сложната обстановка войниците за секунда преценяват цивилните араби – дали е невинен, дали е нападател.
Българският взвод първи влиза в бой за защита на Сити хол. Един от бойците ни сменя позицията си, а само след секунда изстрел от РПГ размазва стола, на който е седял. Обстановката се мени бързо, облечени в цивилни дрехи, воините от армията на Махди сменят непрекъснато позициите си, а нашите и поляците нямат право да атакуват.
На 23 април, след смяната на орханата в Сити хол, български ескорт по обратния път за база „Кило” попада в засада. По маршрута за движение са задействани взривни устройства, терористите откриват огън по нашите от различни направления. Стрелят с автомати, картечници, гранатохвъргачки. Загива старши сержант Димитър Димитров. От строя излиза едно БМП-23. Поразен е и един от зиловете.
През май за подкрепление на поляците и българите в Кербала пристигат американци. Заедно се провеждат мащабни пречиствателни операции с подкрепа от въздуха. Информационните агенции съобщават за стотици 
избити привърженици на армията на Махди.
Скоро след боевете за Сити Хол сред войниците от втори батальон са президентът Георги Първанов и началникът на ГЩ генерал Никола Колев. Малко след пристигането им в една от улиците на Кербала е обстрелян президентският ескорт. Конвоиращите български командоси се справят със ситуацията.
„Останах изумена от професионализма, отговорността и приятелското отношение на моите колеги към мен”, спомня си младши сержант Иванова. „На 2 юли, непосредствено преди да си тръгнем за България, излизайки от града, бяха заложили взривно устройство. Добре, че експлозията се случи по-рано. Ние бяхме втората кола в колоната на логистичния ескорт. Излизахме от града, движихме се със ЗИЛ, пред нас имаше джип с картечар. Аз бях отзад в каросерията и си пазех с шофьора. И когато избухна бомбата, палма хвръкна във въздуха.
Но явно този, който задейства дистанционното, избърза, иначе картечарят пръв щеше да пострада. Колоната спря, започнахме да отбиваме движението, за да не бъдем още по-уязвими. На втората минута дайде подкрепление от базата, хората бяха изключително подготвени, помагаха си един на друг”.
Питам я дали поне за миг не є е минало през главата да се откаже. „Не”, отвръща тя категорично. „Аз вътрешно си знаех, че трябва да се върна. В крайна сметка имаше кой да ме чака. Радвам се, че останахме в много близки отношения с всички колеги от втори батальон, всяка година ходим да оказваме почит на офицерския кандидат Димитър Димитров в Горна Оряховица, където в центъра на града има негова паметна плоча.”
А наша ли беше тази война в Ирак?
Тя отговаря простичко, по войнишки, без дори да се замисля: „Щом правителството ни е изпратило… Аз лично, като ми поставят задача, съм длъжна да я изпълня. Хубаво е, че видяхме какво е война, за да можем да оценим и спокойствието, в което живеем в България.”
