В средата на февруари 2008-а с екип на БНТ бяхме в Прищина, за да информираме за предстоящото обявяване на независимостта на Косово. Като кореспондент в Скопие „покривах” и Косово. Пък и в бившата сръбска провинция ставаха интересни неща. Най-интересното беше решението Косово да обяви независимост и да се превърне в най-младата държава на Балканите. С всичките рискове от това решение и с всичките последствия. Някои от тях изплуват като сериозни проблеми и сега, повече от 10 г. от тогава.
А толкова студ не бях брал отдавна като онзи февруари в Прищина. Редакторите на емисиите „По света и у нас” държаха преките включвания да са по улиците и площадите, сред хората. Тържествата бяха в събота и особено в неделя вечерта и цялата нощ, но на сутринта в понеделник в първите емисии на новините трябваше да разкажем за атмосферата на миналата нощ. Когато монтирахме камерата на площада пред най-големия им хотел, където веселието бе най-шумно, навън нямаше никого. Ние, петимата от екипа за прякото включване имахме за компания само няколко полегнали кучета зад гърба ми. А когато се върнах в Скопие, съпругата ми подхвърли: „Да знаеш, много ти личеше, че ти е страшно студено. Ръката, с която държеше микрофона беше посиняла”…
В онова време в нашето, българско съседство, наистина се раждаше нова балканска държава. Тогава големият въпрос, който непрекъснато се задаваше в Прищина, беше колко държави ще признаят нейната независимост и суверенитет. За американците нямаше никакво съмнение, те вече бяха там, бяха се настанили в слабините на Сърбия, вече бяха изградили своята военна база „Бондстийл” недалече от столицата и не възнамеряваха да напуснат бившата сръбска провинция. Като знак на признателност за решаващата роля на САЩ и на тогавашната американска администрация в превръщането на Косово в държавна структура, местните кръстиха централния булевард на Прищина на името на президента Бил Клинтън. Даже, ако не се лъжа, той отскочи до там да ги поздрави. Така че американската подкрепа за признаването на суверенитета на новата държава бе гарантирана. А и досега в Прищина се равняват по мнението на САЩ, изречено от посолството или пряко от Вашингтон. И това „дава хляб” и потвърждава подхвърлянията, че всъщност Република Косово си е един протекторат. Каквото и да означава това.
Проблемът, който се очертаваше, бе с държавите от Европейския съюз. Очакването беше признаването от тях да стане „ан блок”, но нещата „се запекоха”. Пет държави от ЕС, предимно по свои вътрешнополитически причини, казаха „не” и продължават да се въздържат. Гърция – от солидарност и историческо приятелство със Сърбия, Кипър защото продължава да следва старата си практика да прави това, което Атина каже, Испания заради сепаратистките настроения в Каталуния и в други провинции, Словакия и Румъния – по сходни мотиви. Това пък наложи останалите страни – членки да приемат тактиката да признават Косово по групи. Нали си спомняте, и ние признахме новата държава в компанията на Хърватия и Унгария.
Но най-голямото разочарование сред местните политици дойде от страна на ислямските държави. В разговорите си новоизлюпените лидери на косовските албанци гледаха на подкрепата от тази важна и мощна група държави като решен въпрос, който ще повдигне рязко международното реноме на независимо Косово и ще повлече след себе си още много признавания. И затова, казвам, разочарованието бе толкова голямо, когато стана ясно, че и сред ислямската общност от държави има сериозно притеснение от автоматичното признаване на Косово.
Разказвам тези неща, за да припомня, че е едно да обявиш независимостта си и да се откъснеш от досегашната държавна матрица на Сърбия, друго е да получиш международно признание за това. Международното признание създава и изгражда легитимността ти на суверенна и независима държава, отваря ти пътя към активното международно общуване, към членството в регионални и международни организации, към световните финансови и други институции. Прави те държава, така да се каже.
В крайна сметка, вече единадесет години от онзи студен февруарски ден, но днес дори и познавачите трудно могат да кажат точно колко страни са признали Косово като независима държава. Със сигурност са над сто, но точно колко, не се наемам да твърдя. Просто защото ме е страх, че докато този текст види бял свят, някоя от онези, призналите, ще се оттегли, или пък някоя нова ще е потвърдила подкрепата си. Динамика…
Ето, онзи ден прищинският вестник „Коха” изнесе данни, че от февруари миналата година, когато Барбадос призна Косово, повече от година вече няма нови ноти към външното министерство за подобен акт. Причината, според едни анализатори била в това, че Косово все още няма договореност със Сърбия и преговорите между държавите на практика са блокирани. Много страни, които имали намерение да признаят Косово, се въздържали поне до момента, в който преговорите бъдат подновени или пък се стигне да някакво споразумение между Прищина и Белград. Разбираема позиция, но не изчерпва напълно проблема.
Опозиционни анализатори в косовската столица дадоха и нова насока на размисъл – виновна за този стопиран процес на укрепване на международната позиция на Косово била местната дипломация. Като стрелите на критиката се насочват към нейния ръководител, считания за най-богатия косовар Беджет Пацоли. Той е коалиционен партньор в правителството на Рамуш Харадинай, но очевидно пречи на някого в Прищина и извън нея, може би поради широко разпространеното мнение, че поради някогашния си строителен бизнес в Русия, има все още съхранени сериозни връзки с Москва.
Но извън тази чисто „вътрешна” полемика, има и нещо друго – активната, дори в известен смисъл агресивна дипломация на Сърбия по отношение на онези страни, които се колебаят дали да подкрепят Косово или не. В повечето случаи те са някогашни държави от Движението на необвързаните, един от лидерите на което бе президентът на несъществуващата СФРЮ Йосиф Броз Тито. Сърбия запази връзките с тези държави, представяйки се за пряк наследник на СФРЮ. Пък и школуваната сръбска дипломация няма причини да се отказва от наследеното влияние. Какво мислите е правил Ивица Дачич в Африка? Същото, което в навечерието на оповестяването на косовската независимост през февруари 2008 г. направи тогавашният външен министър на Сърбия Вук Йеремич, сега яростен опозиционен противник на президента Александър Вучич и на правителството на Ана Бърнабич.
Йеремич тогава „изора” всички тези държави от Африка и Азия с една цел: да предотврати масовото признаване на новата държава. И до голяма степен успя, както се вижда, а сега Ивица Дачич продължава неговата линия на поведение. Какво, като двамата, Йеремич и Дачич, във вътрешен политически план са непримирими противници. И това е една от характеристиките на сръбската външна политика – вътре може да се държат за гушите, но когато стане дума за държавните интереси на страната, всички работят в една посока.
