Цвятко ДОНЧЕВ
През миналата година Николай Черкашин стана на 70. Завършил е философския факултет на Московския университет. Там защитава и докторантура. Още като студент пише пиеса, която и днес се играе в театър ”Ромен”. По-късно неочаквано пуска рапорт до министъра на отбраната и започва офицерската си служба на подводница в Северния флот. Участва в няколко продължителни плавания в световния океан. Впечатленията и изживяното през тези години описва в повече от двайсет книги. Днес писателското богатство на Черкашин се изразява чрез всичките му 47 повести, романи и новели. Почти 30 от тях са за флотския живот.
Преди много години случайността ни събра на българска земя. Черкашин беше в състава на отряд кораби, които плаваха от Виена, през наши води до Измаил. След срещи и приятелски разговори екипажите имаха и свободен ден. Тогава Николай помоли да се разходим до близко село. Искал да усети и малко от живота, бита и душевността на българина. И тъй отпътувахме до Бяла. Поспряхме се до паметника на милосърдната сестра Юлия Вревская, участвала в този край в руско-турската война.
Година след тази среща Николай ми връчи приключенската си повест „Под знака на Вишну”. Тя се базира на конкретни факти и документи като съобщението на генерал Георги Жуков, тогава главнокомандващ групата съветски окупацинни войски в Германия. Той докладва на Сталин, че американците и англичаните са изнесли при излизането си от територията на Саксония, Тюрингия, Макленбургската провинция оборудване, ценности и специалисти.
„В тези документи са изписани около 200 названия. Научих, че Сталин е предал съобщението на Труман и Етел на 28 юли 1945 г. И реших, че ако тръгна по следите му, ще обогатя не само себе си. Така се роди повестта „Под знака на Вишну”. С част от нея навремето се запознаха и флотските, както и българските читатели. Така беше и с с повестите „Викът на делфина” и „Щормова готовност”, разказа Черкашин.
Преди 27 се сбогувал със Северния флот. То не било съвсем раздяла. Само дето не бил вече в екипажа на подводницата. И по неписан моряшки закон трябвало да върне и кортика си. Това било лесно, но раздялата с екипажа и лодката – тежко и мъчно.
И сега през година се връща в този гранитен северен край. Тук месеци наред задполярно слънце заслепява очите или месеци наред го чакат да се покаже. Месеци минават, без да свалят от мачтите на корабите сигнала за щорм. Металът се къса като хартия, а хартията става твърда като метал. Връща се при познатия пристан, броди по корабите и отсеците на подводниците, среща приятели, вече адмирали. Излиза на плавания, за да не забравя как в цистерните реве сгъстеният въздух, как звъни тишината в дълбините, колко малък е светът, гледа през перископа…
Откакто познавам Николай Черкашин, се говори, че е сред най-стойностните писатели на военна и морска тема. И пише. Зная, че през годините написаното от „войсковия и флотския съчинител” винаги е предизвиквало особен интерес. Като военен моряк той дисциплинирано и ритмично, с таланта на писател – маринист, е казвал, че се посвещава на морската тема заради изпълнения с мъка, драми, героизъм и радост моряшки живот.
Трагедията на атомната подводница „Комсомолец” преди години за Николай и днес е болка неустоима. Пише, пише и сигурно още дълго ще има ретроспекции на „Пламъци в отсеците”. Защото последствия от пораженията има и сега. Защото той – подводничарят, и с душата си разбира преживяното от екипажа в часа на катастрофата. За мъките му по спасяване на кораба, за бедите, настигнали спасителите. Валентин Пикул, руски писател маринист казва, че Николай Черкашин така „оре” в историята, „рови се” в драматичните й страници и намира съвсем неизвестни, даже загадъчни събития. Той е с хората, посветели се на морската стихия. И не само…
Когато му предложили да напише роман за космонавтите, първата му реакция била: „Трудно. И такъв „вятър” не ме бе брулил.” Но излетял за космодрума в Байконур. И поживял там повече от месец. „Дойдох тук, когато се готвеха за 40-годишнина от изграждането му. Беше 26 април. И ако от този ден ще запомня нещо за цял живот, то е изстрелването пред очите ми на космическо „чудовище” по прогрмата „Интеркосмос”. И още нещо: Корабът излетя от същата стартова площадка, от която поеха пътя си в космоса Георги Иванов и Николай Рукавишников. Те са почетни граждани на Байконур и портретите им са на видно място в центъра на града.” При посещението си в България Николай поиска среща и с Георги Иванов, и с Александър Алексадров. Преди това ходихме до Ловеч, разказах му за моста на майстор Кольо Фичето, срещнахме се с нашия писател на авиационна тема Цветан Цаков, по флотски въпроси разговаряха дълго с адмирал Иван Добрев и капитан I ранг Констанин Площаков. Сред приятелите му български вече беше и журналистът Любомир Денов. Зная за няколко срещи и интервюта с Николай, за превода от Денов на документалната повест „Под знака на Вишну”, отпечатана във „Военно издателство”. Пак тогава Черкашин разказа за месечното си „съприкосновение” с Байконур. „Като дойдеш в Москва, ще ти покажа парче обгорен бетон, изкъртило се след полета на последния космически кораб, болтове, шпилки, плик с печат на космодрума и други „сувенири”, които тогава ми създаваха атмосфера за писане… Поживях и в Звездното градче, за да се потопя в атмосферата на космонавтите. Потренирах с тях, поспортувах. Тъй стана и романът ми за първите и многото след тях космонавти.”
Единайсет от книгите на Николай Черкашин с автограф са в библиотеката ми. И все има покани за нови срещи. През 1984 г. заминах в командировка в Афганистан с полет от Москва до Кабул. На летището, а след това и в кафенето на Съюза на московските писатели се запознах с Виктор Верстаков, приятел на Николай. Виктор извади от джоба си малка книжка със заглавие „Афганистански дневник”, написа нещо и ми я подаде. Надписът е на първата страница: „Цвятко, ако искаш да почувстваш вниманието и доверието на читателите, поживей поне седмица като тези, за които ще пишеш. На участника вярват повече, отколкото на очевидеца, на очевидеца повече, отколкото на този, който събира само факти. Сигурен съм, че в Кандахар ще поживееш с мои приятели! Те ще са и твои. В. Верстаков”.
Нямам в ръцете си книгата на Черкашин „Адмиралът”. Трагичната съдба на Колчак, за когото се говори, че е сред най-качествените патриоти на Русия. Николай е открил уникални документи, добрал се е до факти, които издигат творбата му до три издания с тираж по 75 хил. екземпляра, или общо 235 хил. Затова преди няколко години получи общоруската литературна награда „Александър Невски”.
Сигурно ще е любопитно да знаете за страстта на Николай към аукционите в големи и малки градове на Русия. Вече са над 130. Така на един неделен битак в Петербург открива десетина снимки на българския моряк капитан Рашко Серафимов. Обещал е, че след още малко време ще събере достатъчно документи и факти и ще напише документална повест. След месец пак пътува и ще поживее в Петербург ,,за да изучи обстановката, в която е служил Серефимов, въпреки че е описал всички известни досега факти за нашия подводничар, по-късно командващ Българския военен флот.
Черкашин е автор и на „Последното плаване на „Нахимов”. В ръкописа си описва гибелта на пътническия осемпалубен кораб, който през Втората световна война е бил германска военна болница.
Преди месец се обади военният водолаз капитан втори ранг от запаса Петър Кючуков. Искаше да знае повече за съдбата на гози голям германски кораб и още повече за спасителната водолазна операция. Ето щрихи от книгата на Черкашин: „13 години след гибелта на „Титаник” в Германия е построен пътническият кораб „Берлин” с водоизместване 23 000 т. Дължината му е 175 м, ширината 21 м, а височината 15 м. През април 1945 г. след битка „Берлин” потъва в Балтийско море. Няколко години по-късно съветски военноморски спасителен отряд го вдига на вода и плаващата военна болница е преобразувана като круизен кораб. Но пак нещастие. Сгромолясва се само за няколко минути, но този път на дъното на Черно море. Плавал е към Сочи. Капитан втори ранг Кючуков и колегите му средни и тежки водолази от кораба спасител СС-21 извършват над 1000 спускания, за да вадят мъртви тела и предметни доказателства.
