Професор Йордан Баев с летопис на българското военно разузнаване във Варшавския пакт и НАТО.
„Постъпиха данни, че в последните дни на февруари т.г. Командването на сухопътните войски на Турция е разпоредило на 1-ва турска армия (Истанбул) в двадесетдневен срок да разработи оперативен план за настъпателна операция срещу Гърция с кодово обозначение „Кълъч“ (Меч). В предишните години (1967 и 1968), когато отношенията между двете страни се изостряха във връзка с кипърския въпрос, турското командване също имаше разработен оперативен план с кодово название „Калкан“ (Щит), предназначен за евентуални бойни действия срещу Гърция и Кипър“. Това се казва в секретна информация от 1 март 1973 г. от началника на Разузнавателно управление на Генералния щаб (РУ-ГЩ) генерал-лейтенант Зикулов до първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков. През първата половина на 70-те години българските военни разузнавачи събират ценна информация за хода на най-сериозния конфликт в Европа по това време – гръцко-турския спор за Кипър. Само за периода януари–март 1974 г. в РУ-ГЩ са изготвени 46 информационни донесения за кризисната обстановка в Кипър и действията на Гърция. Сведенията са придобити основно в Никозия с използване на собствени агентурни източници, доверителни връзки и доверени лица.
Ветерани на българското радиотехническо разузнаване свидетелстват, че нашите военни разузнавачи първи във Варшавския пакт са прихванали първоначалната активност на турските десантни части при осъществяване на плана „Атила“ за въоръжена интервенция в Кипър на 19–20 юли 1974 г., както и предислоциране на турски и гръцки войски в Източна и Западна Тракия през пролетта на 1974 г. Така превратът срещу кипърския президент архиепископ Макариос и последвалата турска военна инвазия в Кипър се оказват изненада дори за прочутата британска служба МИ-6, но не и за българското военно разузнаване, респективно и за държавното ръководство в София, което получава своевременна информация от РУ-ГЩ.
Това е само един от сюжетите, разказани от професор Йордан Баев в неговата нова книга „История на българското военно разузнаване. Том 2 (1955-2018)“, която е издание на издателство „Изток-Запад“ и бе представена в сряда в Софийския университет. Първият том от изданието излезе през 2017 г. като в него съавтори на проф. Баев бяха доц. Станчо Станчев и доц. Румен Николов.
Представянето мина пред препълнена зала
Присъстваха бивши разузнавачи, сред тях няколко бивши заместник-началници на военно-разузнавателната служба. Но може би най-обнадеждаващ бе интересът на студентите от Историческия факултет на университета.
Изложението на Йордан Баев обхваща близо 65 години от съвременната история на българското военно разузнаване. През този период нашата държава участва последователно в две мирновременни военнополитически коалиции и осъществява радикален преход със смяна на своята обществено-политическа система, което оказва изключително влияние върху развитието на националните структури за отбрана и сигурност. В пространствено измерение дейността на военноразузнавателните институции далеч надхвърля зоната на разузнавателен интерес от предходните десетилетия и установява свое присъствие в страни, отдалечени на хиляди километри от България. 
Професор Йордан Баев е положил колосален научен труд като е събрал информацията за книгата от над 50 хиляди страници документи, от вече публикувани спомени и исторически изследвания, както и от беседи с бивши ръководни кадри на военното разузнаване. В резултат се е получило едно изчерпателно и прецизно изложение, което покрива всички аспекти от дейността на службата – организационна структура, състав, основни направления в дейността и нейните резултати. Книгата е пример за чисто научен подход към темата, в която мнозина се изкушават да търсят бомбастични истории в стил „Джейс Бонд“. Политическата безпристрастност на автора е вън от съмнение, но това не означава, че той бяга от щекотливи въпроси като политическата намеса в работата на военното разузнаване. Дейността на разузнавачите е разгледана на фона на цялостната политическа динамика в България, както и във военните организации, в които страната ни членува в периода 1955-2018.
Йордан Баев споделя, че в процеса на написване и редактиране на книгата е осъществил редица консултации и обсъждания на първоначалния вариант с голям брой ветерани от българското военно разузнаване, преподаватели във военнонаучни академични структури и представители на историческата и военноисторическата колегия. Авторът е получил редица ценни бележки и препоръки, особено по отношение на пецифичната терминология и отделните направления на разузнавателна дейност. Особено полезни са били коментарите и интерпретациите отвъд съдържанието на проучените официални документи.
На автора не е убягнал факта, че сред военните разузнавачи продължават да се долавят предишни вътрешни противоречия и противоборства както на институционално-функционално, така и на персонално равнище. Освен това у някои бивши бойци на „тихия фронт“ преобладава искреният стремеж историята на българското военно разузнаване да има характер на хроника или летопис с изцяло военно-патриотична функция и с извеждане на преден план на „героичното начало“ и „саможертвата“.
Заслужават внимание и заключителните пасажа в книгата, в които професор Баев напомня, че историческите представи за „шпионажа“ от предходните епохи нямат много общо със съвременните тенденции в еволюцията на стратегическото оперативно разузнаване, когато близо 90% от огромната по обем нова разузнавателна информация се добива от „открити източници“.
