Николай Големанов
Епидемиите вървят с войните – с армиите и присъщата им нещастна хигиена, с раните и труповете, с мизерията на бежанците.
Ханс Зинсър, американски бактериолог, 1935
В Западна Европа „Черната смърт” пристига по море.
През октомври 1347 година в сицилийското пристанище Месина влиза италианска галера с умиращи гребци и моряци. Други спират другаде, може би и в Константинопол. Те плават откъм Крим, от гр. Кафа (дн. Феодосия), където Генуа има укрепена търговска база, от знаменития Път на коприната.
Болните се мъчат, кашлят и стенат, протягат ръце за някаква помощ. Под мишниците и по слабините им чернеят издутини колкото яйце или по-големи, не след дълго ще ги нарекат бубони.
Епидемията е пламнала десетина години по-рано в Китай и е погубила милиони хора в Азия, напредвайки бързо към Черноморието и Северна Африка. В Европа тя заразява и убива на сезонни пристъпи все повече хора. И в двете си разновидности – бубонна и белодробна, тя не стихва преди да изтреби 25 милиона души, близо половината население на Европа.
На гърба
на безброй плъхове
Относителен отдих за континента настава през 1353-а, но пристъпите на „Черната чума” не секват. Още близо четири века бълхи по черните плъхове разнасят заразата (бактерията Yersinia pestis). А плъховете са навсякъде.
В Англия последният мащабен пристъп на бубонна чума е през 1665-1666 г.; умират около 100 000 души – една четвърт от бездруго оределите граждани на Лондон.
Само през 1630 г. италианските градове губят между 35% и 60% от своето население. Германия е зачернена между 1709 и 1713-а, а след няколко години Марсилия погребва 40 на сто от жителите си.
Общо през XIV век Черната чума лишава от живот минимум 75 милиона души.
Такова зло не за пръв път се стоварва върху Европа, През 541-542 г. е избухнала т.нар. Юстинианова чума – от името на бележития византийски император Юстиниан I (483 -565). Но и далеч след смъртта му, до 757 г., заразата снове из цялата империя. На цикли от 10-12 години тя убива между 25 и 100 милиона души в Европа, Северна Африка, Близкия Изток.
Жестоки са последици за икономиката, за целия живот в Източната Римска империя. Историци смятат, че именно тази зараза отваря врата за т.нар. „тъмни векове” в Европа.
(Третата чумна пандемия пламва през 1855 г. в китайската провинция Юнан, а в Индия убива най-много хора – до 10 милиона. Тя обикаля света в два „потока” – белодробна и бубонна. Според Световната здравна организация /СЗО/ затихва чак към 1960 г.)
Чумата дълго остава неизлечима – и необяснима. Векове на страдания, ужас и обреченост са натоварили самата дума с по-широко значение. И „чума” вече не означава просто една болест, тя е внезапна и смъртоносна масова зараза, мор. Такъв смисъл е придобило, например, английското plague.
Поне 20-30 страшни остро заразни болести периодично се отпечатват върху живота и в историята на обширни райони, а и на целия свят. Тези „чуми” може да са вирусни, или бактериални; може да се предават с допир, по въздуха, чрез вода, от насекоми; може да са ендемични – свойствени на мястото, където ненадейно са се събудили, – а може да са „пришълци”.
Някои отдавна са широко известни като морбили, хепатит или сифилис, други изглеждат „екзотични” като ебола и треската денге или пък „модерни” като СПИН и ТОРС. Но винаги са склонни да убиват, плашат и рушат. Неведнъж епидемия или пандемия е съсипвала общество и нрави, неведнъж е предрешавала съдбата на град, изхода от битка, или залеза на държава.
Най-масовият убиец
Зараза се набърква в Пелопонеските войни от 431 – 404 г. пр. Хр, в които сили мерят Спарта и Атина. През 430-а болест нахлува в Атина, върлува между 2 и 4 години и по думите на историка Тукидид „такава чума и мор не са запомнени никъде”. Бедствието – ведно с военните несполуки, довиждо до крах и смърт забележителния държавник Перикъл. То е сред големите причини за поражението на Атина и за продължителен упадък на цяла Гърция. Останало е в историята като „чумата в Атина”, само че едва ли е било чума. Няколко са предполагаемите „диагнози”, тиф например. Но най-вероятно атиняни са били разбити от едра шарка (вариола, сипаница).
Вариолата е възникнала преди 10-12 хиляди години. Тя е стара колкото земеделието, колкото първите селища, следователно колкото първите условия за нови заразни болести. Най-древното сведение за епидемия от едра шарка се отнася до 1350 г. пр. Хр., във връзка с египетско-хетска война. Освен това тя е „убиец № 1” в историята на масовите зарази. Оценките за жертвите на чумата – в трите познати пандемии и многобройни по-малки огнища, се движат от 170 милиона до 200 милиона души. А от едра шарка са измрели между 300 и 500 милиона, а оздравелите остават обезобразени и често ослепяват.
Пагубна се оказва вариолата в Америка. От болестта, която испанските конкистадори пренасят, през XV и XVI век масово измират ацтеки и инки; това ускорява гибелта на техните империи.
Шарка е „Антониновата чума” от 165–180 година, жестоко отслабила Римската империя. Запомнена е и като Галенова, по името на лекаря Клавдий Гален (130-210), един от признатите бащи на медицината.
Парадоксално, тази катастрофа за империята идва след пореден триумф на римското оръжие. Разбит е дългогодишен враг – Партското царство, срината е столицата му Ктезифон (в днешен Ирак). Ала към домовете си римските воини се връщат с ужасна зараза. Тя обезлюдява обширни земи, носи глад, сее вражди и Рим е все по-крехък пред напиращите германски племена.
Тежка криза идва и с 20-годишната „Киприанова чума”, започнала около 250-а година. В името, с което е запомнен този пристъп на вариола, виждаме жестока особеност на големите епидемии – обезумелите от мъка и страх хора търсат и „наказват” виновници, а в трети век това са християните.
Преследванията против тях подновяват император Деций Траян и приемниците му. Киприан (около 250 – 258) е, епископ на Картаген, образован духовник. Сред съчиненията му е трактатът De mortalitate („За смъртността”), който съдържа сведения за епидемията. Той е съсечен, а по-късно и православната, и католическата църква го канонизират и почитат като Св. Киприан Картагенски.
* * *
Има и нещо хубаво, което си струва да се припомни по повод вариолата. Тя е първата масова болест-убиец, която човечеството е преборило напълно. Това става след международна кампания за всеобщо ваксиниране, подета след 1959 година. 20 години по-късно, през декември 1979-а, СЗО официално обяви, че болестта е окончателно изкоренена.
Спътник на войната
Заразите често съпровождат кервани и кораби. Историята обаче показва, че те най-често вървят с войните – с армиите и присъщата им векове наред нещастна хигиена, с раните и труповете, с мизерията на бежанците.
Сражения виждаме дори в основата на „Черната чума”. Болестта пламва сред войските на хан Янибег, които обсаждат Кафа. Освирепелите монголи започват да хвърлят мъртвите си в крепостта, а на бранителите не остава избор, освен да бягат към корабите и морето.
След кажа-речи 5 века, през 1828-1929 г. Русия воюва против Турция. В бой са убити 12 000 руски бойци и офицери, а от рани умират 8 хиляди. Същевременно от болести в руската Дунавска армия измират 110 746 войници, сред тях не по-малко от 13 098 – от чума. Страдат и турските войски, и мирното население. Чума коси във Варна още през лятото на 1828-а. Година по-късно тя удря районите на Айтос и Карнобат.
Несъмнено пламват и други зарази, тъй като след бързото настъпление на Дибич на юг, в 40-градусовата жега, по улици и пътища се валят избити камили, коне, крави. Така ги оставят войските, нищо не прави и местното население.
20 000 паднали на война от оръжие, 120 хиляди – от болести – 1:6. Това не е най-шокиращото съотношение, което ни поднасят вековете. Данни от 300 години насам е събрал канадският историк Робърт Енджен, според когото едва през 20-и век болестите покосяват по-малко войници от оръжията.
По-рано е обратното. В американската война за независимост (1775 – 1783) на един убит или ранен от оръжие се падат деветима, които болест е извадила от строя. Пак в САЩ, в гражданската война от 1861 – 1865 съотношението вече е 1:3. Как е възможно? Ясно е, стига да вземем предвид мощта на епидемиите.
Известни са и зарази, които толкова неотменно съпътстват армиите, че сякаш специално са измислени за фронтови или траншейни болести.
„Лагерна огница”
Ген. Стефан Бочаров (1852-1937) е сред родоначалниците на военната ни медицина, негово призвание още от участието му в Руско-турската освободителна война. Още като млад лекар той работи за хигиената във войската и по този повод пише:
„Историята на всичките войни показва на ужасни опустошения, които стават от кървавий дрисък [дизентерията] и тифът. Последния до такава степен се е впил във войската, щото го наричат военни тиф или лагерна огница.”
50 г. по-късно американският епидемиолог Ханс Зинсър обобщава:
„Епидемичният тиф съществено влияе в почти всяка голяма война, водена на Европейския и Азиатския континент над 4 века и половина.“
Първият „боен успех” на болестта, разнасяна от въшки, е от финала на т.нар. реконкиста, изтласкването на арабските завоеватели от Пиренеите. През 1489 г. 25-хилядна християнска армия обсажда маврите в Гранада. Победата й е осуетена от тиф, убил за няколко месеца 17 хиляди войници и офицери. Испанците овладяват града едва в началото на 1492 г., после разпуснатите войски прехвърлят болестта из Европа и действително до XX век няма война без тиф.
Към края на 1812 г., докато Наполеоновата армия се оттегля от Москва, повече френски войници умират от тиф, отколкото от руското оръжие.
Епидемичният петнист тиф и неговите „братовчеди” често налагат кървав данък и далеч от окопите, сред мирно население. Тогава широк път на заразата прокарват мизерията и недохранването.
Класически примери дават годините на ужасяващ глад в Ирландия през 1816-1819 г., към края на 30-те години от същия век и през 1846-1849 г. Сто хиляди умират в първия случай, а в третия епидемията прескача в Англия и под името „Ирландска треска” коси наред, като (естествено) най-много страдат най-бедните.
Борбата с петнистия и с коремния тиф е проблем за всички страни в по-голямата част от XX век. България не е изключение, личи от данни за 30-те години.
1932 г. е особено лоша откъм всички тежки заразни болести. В нея от петнист тиф са заболели 359 българки и българи, от които са починали 45 души. По-стряскащи са данниге за коремния тиф пак тогава: 8745 болни, 770 умрели.
В по-ново време тифът не е проблем у нас. За няколко отделни случая бе съобщено през 2013-2014 г. За жертви не е съобщено.
Инфлуенцата:
„не много лоша”
„Тук се появи в много голям размер епидемията от новата болест „испанска инфлуенца”. Тя обхвана бързо всички войници от фронта, но поради това, че сега сме през лятото, тя не е в много лоша форма.”
Това записва на 1 август 1918 г. д-р Петър Недевски (1876-1936), който тогава е на фронта в Битолско.
„…Имаше и такива, които я прекараха твърде тежко, с усложнения на белите дробове – добавя той. – От последните имаше и няколко смъртни случая… Има много случаи, които повтарят да заболяват по два, три и даже по четири пъти.”
На 10 август докторът отбелязва в дневника си: „Епидемията „испанска инфлуенца” се прекрати. Много жертви не взема.”
Недевски не е единственият военен лекар, който наблюдава по-скоро спокойно инфлуенцата и вярва, че за българският войник тя не е кой знае каква заплаха. Далеч повече внимание тогава е насочено към предпазването от холера и тиф. Обаче болестта, пламнала на Западния фронт и неясно защо кръстена „испанска”, се оказва една от най-тежките пандемии в световната история. До отшумяването й към края на 1920 г. са заразени половин милиард души – над ¼ от цялото население на света. Умират – според различни оценки – от 17 милиона до 50 милиона.
За сравнение убитите и ранените в Първата световна война (1914-1918) са около 40 милиона, а само мъртвите – около 20 милиона, 9 700 000 войници и офицери, и около 10 милиона души от цивилното население.
Бързотечна и опасна
„Холерата е от ония бързотечни и опасни болести…”, пише в справочника „Домашен лекар”, издаден у нас през 1894 година. Това подчертава една от причините тази зараза да всява ужас в не по-малка степен от чумата. Заболелият или оздравява, или умира много бързо – от няколко часа до 2-3 денонощия. Впрочем и оздравял човек може да почине от по-късни усложнения.
До XVIII век огнища на холера са наблюдавани предимно в Индия; пак там, от делтата на река Ганг, през 1817-а пламва и първата пандемия. Умират стотици хиляди хора не само в Южна, Югоизточна и Централна Азия, но и в Близкия Изток, Източна Африка и Средиземноморието. Болестта почти изцяло се оттегля към 1823 г., но с това свършва само първата от общо 7 холерни пандемии, причинили смъртта на милиони хора.
През XIX век почти всичките засягат и България.
Най-продължителната започва в Индонезия през 1961-ва и навлиза в нашия век. Според някои експерти тя продължава, има и предположения, че светът е на прага на осма пандемия, свързана с нов щам на т. нар. холерен вибрион. Бактерията е доста изменчива и още през XIX век са регистрирани поне две разновидности на болестта – азиатска и cholera nostra, сиреч „нашенска”, европейска. Смятана за най-смъртоносна, третата пандемия (1852-1859), донася и първо научно разбиране на болестта. През 1854 г. наблюдателният лондонски лекар Джон Сноу установява, че причината за нея е в заразени водоизточници.
В шестата пандемия умират над 800 хиляди индийци, после холерата плъзва из Близкия Изток, Северна Африка, Русия и части от Европа. Това става между 1899 и 1923 г., период, в който са Балканските войни и много български войници заболяват и гинат от заразата, прехвърлена от турските табори, особено в сраженията при Чаталджа.
* * *
Малко по-късно, в годините на Първата световна война, зараза попада на българска територия и откъм Румъния; умират 146 души от 845 заболели. Още преди България да влезе в Първата световна война е приет Закон за борба против епидемиите петнист тиф, холера и чума, в сила от март 1915 г.
Поначало санитарни власти в България се развиват бързо след Освобождението. Периодично се затяга контролът над пътуванията към и от Азия, най-вече заради български и други поданици, участващи в поклонения в Мека. А ваксиниране против вариола се практикува ефикасно от началото на XX век.
Що се отнася до холерата, мерки против опасността бяха взети у нас и през 90-те години на миналия век, когато случаи на болестта се явиха в Румъния и в Турция.
Основни източници: Известия на Държавните архиви бр. 111-112/1916; Бочаров Ст. „Лагер и хигиеническите му условия”, Периодическо списание на Българското книжовно дружество, кн. 21-22, 1887; Лукьянович Н. Описание Турецкой войны: 1828-1829 годов; Санкт Петербург, 1844; en.wikipedia.org/ List_of_epidemics; http://www.centre-robert-schuman.org; Sherman I. The power of plagues, Washington, 2006; Loomis J. Epidemics: The Impact of Germs and Their Power over Humanity, 2018
