Димитър Димитров FLS , съпредседател на ИСИХ
В началото на 1990-те години на миналия век в Лондон и други западни столици бяха организирани поредици от срещи, чиято цел бе да инициират и поддържат диалог между свои колеги от арабския свят и Израел, за да се постигне постепенно сближаване на техните виждания за историята и бъдещето на Близкия изток. Тези срещи доведоха през 1993 г. до Договорите от Осло, с които започна един мирен процес, който за съжаление не завърши с успех в дългосрочен план. Имах възможността да участвам в първата от тези срещи в Лондон по покана на моя приятел Кенет Грифит, известен британски кинодокументалист и актьор. От разговорите там с изненада осъзнах колко по-малко познаваха историята на България западните ми събеседници в сравнение с тези от арабския свят, особено тези от Палестина. Кенет Гифит често ме е питал защо толкова малко е известно на Запад за общозначимия европейски принос на България, например за триезичната догма, за богомилството, за Ренесанса и в частност именно за спасяването на християнския континент от Исляма, което той дължи на българския кан Тервел (700–721).
Когато по инициатива на ВМРО и на министъра на отбраната Красимир Каракачанов през 2018 г. се сформира комитет за организиране на честването на 1300 години от битката при Константинопол, в който нашият Институт на свободните изследователи „Хистореон” (ИСИХ) взе участие, този въпрос отново възникна, коментира го и министърът. ИСИХ представи тогава изработена от него изложба, която беше показана във Военния клуб в София и впоследствие в няколко други града в България. Неизменно обаче се повдигаше същият въпрос: Защо за победата на Тервел почти нищо не се знае? До голяма степен вината за това си е наша, в учебниците по история в България на това решило съдбата на Европа събитие са посветени няколко изречения. В многобройните „славянски” факултети в Западна Европа то също не се изучава. В замяна на това на една незначителна във военно и стратегическо отношение битка край Поатие (в Южна Франция) се отдава непропорционално внимание и като учебен материал, и като историография. Нека разгледаме двете събития в реалните им мащаби и значение.
Иберийският фронт
Битката при Поатие (областта Тур) в 732 г. е само един епизод
от противопоставянето на различни (не само франкски) европейски контингенти срещу арабите на т. нар. Иберийски фронт. Всъщност най-големият успех на европейците въобще не е победата на Карл Мартел при Поатие, а на дука на Аквитания Одо, който нанася първото поржение на арабите в Южна Франция в битката при Тулуза през 721 г. В тази битка Одо (който там спечелва прозвището си „Велики”) побеждава губернатора на Ал-Андалус, Ал-Сам ибн Малик, който атакува Тулуза. Поражението на арабите е от голямо значение за изхода от конфликта, защото спира инерцията на арабската експанзия в Аквитания (днешен Прованс, в Южна Франция), като спечелва време на Карл Мартел да подготви контраофанзивата си в 732 г.
Одо води войска, съставена от аквитанци, баски, гасконци, както и натурализирани франки от Аквитания, т.е. не от франки на Мартел. Не е ясен точният размер на войските на двете страни, 
но се смята, че е бил по-голям от тези при Поатие, тъй-като арабските историци отдават много по-голямо значение на тази битка. Подценяването на тази битка и въобще на ролята на Одо от френските историографи може би се дължи на факта, че във вътрешнофренските междуособици той е бил противник на Карл Мартел и неколкократно е воювал с него, като е използвал и арабски наемници.
Одо е бил потомък на Лупо I и е отстоявал независимостта на Аквитания срещу амбициите на франките. Родовото му име е интересно, защото означава Вълк (Лупос), характерно тотемно животно на българите.
На Иберийския фронт има няколко сражения, които си заслужава да отбележим.
– При Кавадонга (722 г.), наречена „битката за Астурия” (северозападна Иберия), в която арабите губят 1104 бойци, но която арабските историци описват като „малък сблъсък”.
– При р. Гарона (732 г.), когато Одо Велики (неподкрепен от Мартел) търпи поражение и губи около 2000 бойци.
– При Поатие (732 г.), когато Карл Мартел и Одо Велики разбиват арабите. Двамата (Одо води левия фланг на християните) предвождат войски, съставени от контингенти от областите Австразия, Нустрия, Бургундия, Швабия, Аквитания, Ломбардия, наемници от региона на р. Рейн и „други войски”, т.е. това са едни общоевропейски сили. Според източниците и според съвременните изследователи те са наброявали между 15 и 20 хил. бойци. Самите араби смятат това свое поражение за маловажно в сравнение с това при Тулуза.
– Победа на Карл Мартел при Авиньон (737 г.). Авиньон е превзет и изгорен от Мартел, защото неговият владетел дукът на Прованс – Мауронтус, е бил в съюз с арабите в опит да защити своите земи от агресията на франките. Трябва да се има предвид, че всички провансалски и аквитански владетели са признавали върховенството на Меровингите и никога на Пепините (т.е. на Мартел).
– Победа на Мартел при Нарбона (устието на р. Бери) в 727 г. Тук той прави засада на арабски контингент от 10 000 бойци, изпратен от Испания да свали обсадата на Нарбона. Мартел се отказва от обсадата поради враждебни действия срещу него на Аквитанския владетел Хуналд.
– Победа на Мартел при Нимес (737 г.) Отново той разрушава напълно града, както и всички градове на Септимания (Нимес, Агде, Безиер и Магалон) по същите, посочени по-горе причини. Обсадата и превземането на Нарбона от Пипин Къси (752–759) слага край на конфликта между франки и араби в Южна Франция и на арабската експанзия на север от Испания. Във всички 
тези кампании не са участвали повече от 25 000 „европейци” и подобно число „араби” (силите на арабите са били съставени главно от берберски наемници). В крайна сметка усилията на Карл Мартел са предимно в посока розоряване и присъединяване на Прованс и Аквитания, а не изтласкване на арабите. Но Каролингите, както се казва, са написали историята, нещо, познато до болка в световната историография. Арабите напускат Испания и Европа едва в 1492 , т.е. почти 700 години след описаните сражения.
Константинополският фронт
По това време самата Източна Римска империя (Византия) е раздирана от междуособици и вече е загубила голяма част от Балканите, Африка и Мала Азия. Нейните сухопътни войски от 129 000 бойци са разположени на изолирани места в Мала Азия, като не взимат реално участие в сраженията. На Балканите няма никакви техни части, а в Константинолол са разположени само войски, с които да се охраняват стените. Това предопределя и факта, че те не вземат въобще участие в сраженията. Все пак ромеите имат непревземаемия дотогава Константинопол (защитен от три страни от морето) и боеспособния си все още флот.
Сирийска хроника от времето на обсадата споменава „неизброими” ислямски войски. През XII век Михаил Сирийски пише за 200 000 конни и пеши бойци и 5000 кораба. Според Ел Масуди конницата и пехотата са наброявали 120 000 и 12 000 обоз и 30 000 доброволци „фанатици” (според Бар Ебрей), които са числа, по-близки до тези на повечето днешни историци (160–180 хил.). За флота Теофан Изповедник посочва 1800 кораба, но в хода на обсадата на два пъти арабите получават помощ от по 400 кораба. Дори усреднени, тези цифри правят почти половин милион ислямски бойци около Константинопол, калени в бой араби, сирийци, месопотамци, фанатици дервиши, наричани „мутава”, и опитни египетски моряци са гръбнакът на огромната сила, която е четири пъти по-голяма от всички сили на Византия! Но тя има съюзник, който арабите познават много добре!
Тервел и българската бойна слава
Кан Кубрат (632–651) е първият европейски владетел, който се изправя срещу ислямската експанзия. Третият арабски халиф – мохамедовият сподвижник Осман (644–656), решава да проникне на север от Кавказ през прохода Дербент в земите на Велика България. Тогава тези земи се управляват от бащата на Тервел, Аспарух, който владее земите, северно от Кавказ. В 648 г. арабите нахлуват там с 20-хилядна войска, но претърпяват тежко поражение, при което малцина успяват да избягат на юг от Кавказ. Това е много важен епизод от борбата с исляма в световен аспект, но рядко се коментира, дори от български историци.
Дали това отдавнашно противопоставяне между араби и българи, дали фактът, че Тервел е византийски патриций и владетел на Загоре, която област защитава подстъпите към Константинопол от север, дали поради това, че съпругата на византийския император Лъв III Сириец (685–741) Мария е българка (племенница на Аспарух), или това, че самия Тервел е бил християнин, както много учени твърдят, или просто той е бил необикновено далновиден държавник – не знаем, но именно той застава на пътя на арабите и исляма! Може би, отчитайки българския фактор, Маслама решава да действа светкавично. Когато е преминавал през Мала Азия, той нарежда на войските си да се разгърнат и систематично да избиват християнското население, оставено без военна защита. Арабският историк Табари съобщава: „Населението на Източна Анатолия бе изпълнено с ужас, какъвто не бе изпитвало никога преди. Онова, което виждаха, бяха само мюсюлмани, и онова, което чуваха, бе само възгласът им „Аллах е велик”. Аллах всели страх в сърцата им… Мъжете бяха разпнати на кръстове край път с дължина 24 км”.
На Балканите тактиката на Маслама е друга, той решава да нанесе удар първо на север към Загоре, за да си осигури територия за продоволствие (арабите носят зърно за посев в плодородна Тракия). Тервел осуетява тези намерения, като разбива авангарда на арабите, воден от пълководеца Удаиба. Маслама повежда настъпление с 4000 свои елитни конници в негова подкрепа, но конницата му е напълно унищожена, като самият той едва се спасява. Това поражение го принуждава да изгради втора стена на север срещу българите и от обсадител на сушата той се оказва обсаден.
Историците рядко коментират тези начални моменти от кампанията, но те са определящи за изхода й. Арабите могат да разчитат за снабдяване само на флотата си, която е затруднявана от византийския флот, а обсадени от българите, морала и бойния им дух са компрометирани. Всъщност до решителното сражение те не предприемат нито един излаз на север. През ранната пролет на 718 г. в Босфора акостира нов арабски флот с провизии и 50 000 нови бойци и макар че втора арабска флота от 400 кораба от Александрия е предадена от египетските си екипажи, Маслама решава да даде решаващо сражение. То е неизбежно, не може да се отлага и ще реши кампанията, смята арабският пълководец. Дотук обаче са били верните му предположения.
Най-сериозната
военна катастрофа
на Халифата
Битката с тежката българска конница се превръща в най-сериозната военна катастрофа в цялата история на Халифата. Посечени са 30 000 мюсюлмани и макар че големият пълководец Маслама успява да прехвърли остатъците от войските си през Босфора и да достигне без нови загуби до Сирия, арабите никога повече не застрашават християнския свят. Европа е спасена от българския кан Тервел, България се превръща във водеща европейска държава и заедно с Волжка България господства над Евразия.
Големият английски историк Едуард Гибън пише: „Ако арабите бяха успели да съединят силите си на изток с тези на запад – днес в Кеймбридж и Оксфорд студентите щяха да сричат Корана, а от Биг Бен в центъра на Лондон вместо звън на големия часовник щеше да звучи гласът на ходжа”. Това християнската европейска цивилизация дължи на българските войни и на техния предводител кан Тервел, известен и като „Св. Крал Тривелий” и „Преподобний Св. Теоктист”, гарантирали християнското бъдеще на Европа преди 1300 години под стените на Константинопол!
Това вероятно е най-значимата в световен аспект победа на българското оръжие! Българската държава с всичките си институции трябва да цени и пази делата на българския воин и неговите велики предводители, с което може един ден да се прибижи до тяхното величие!
Настъплението на Исляма
Завоеванието е в основата на доктрината на Исляма и предмет на важна Мохамедова повеля. Нему се пада да наложи нова вяра на света. Пророкът обуславя Завоеванието религиозно и го подготвя политически и военно. Планът му не може да включва преговори, колебания, съюзи, дипломация, компромис. Иска се безусловно подчиняване. Изпълняването на завета на Пророка започва след неговата смърт. Никога не напускалият Арабския полуостров Мохамед умира в 632 г. Още следващата година завоеванията започват – унищожена е Сасанидската империя, през 633 г. е нападната Палестина, където са сразени тамошните ромейски (византийски) контингенти, в 635 г. е превзет Дамаск, а в 637 г. Йерусалим. Към 642 г. Исляма подчинява цяла Персия, с което са елиминирани основните й съперничещи религии на изток – зороастрийството и християнството. На запад е превзет Египет и овлядяно Средиземно море. Картаген пада в 698 г., а в 711 г. берберски наемници разбиват готите в Иберия и преминават Пиренеите към юга на днешна Франция. Халифатът постига това последно завоевание с ограничени, главно наемнически сили. Своите войски той пази за главната си цел – Константинопол.
Когато в 717 г. арабските войски, водени от най-видния ислямски пълководец Маслама бин Абдулмелик (полубрат на Халифа), обсаждат града по суша и море, Халифатът е втората по-големина империя в историята след Римската. Това постижение е достигнато само за 85 години, което го нарежда единствено след мимолетния блясък на империята на Александър Велики. Тази световна империя в 717 г. съсредоточава огромните си човешки, финансови и материални ресурси към заветната си цел – Константинопол. Християнството тогава има само един център – Източната Римска империя. Останалата християнска Европа е съставена от куп оплетени във вражди и лишени от енергия за развитие държавици. Липсата на единение е ясно илюстрирана от бързото превземане на Иберийския полуостров от шепа наемници.
