Цвятко ДОНЧЕВ
Как тръгна първият военен пресцентър
1990 година. Пролетна София бушуваше – чрез десетките хиляди млади, които искаха, спореха, викаха, даже крещяха за промяна. Русенци години преди това се надигнаха срещу обгазяването и мръсния въздух, който идваше откъм Румъния. След 10 ноември тръгнаха протести с демократични искания, нощни бдения със запалени свещи. Жълтите павета пред Мавзолея потъмняха от разтопения восък. Надигнаха се и студентите. „Светна“ и пожарът на част от Партийния дом.
Почна се и противопоставянето. И заклеймяването. И анатемосването. И хвърлянето на партийни билети. За „пълните шапки с пари“, за „пагонлиите” се заговори по митинги и протести. „Експерти“ по военните работи казваха, че генералите и полковниците трябва да бъдат уволнени и натикани в ъгъла, а младите офицери и майорите „ще купим“. Чистката в армията се наричаше част от военната реформа.
Напрежение витаеше и сред офицери, старшини и войници по гарнизоните. В Търговище написаха протестно писмо за неясното бъдеще на офицерите и съпругите им от два полка в местния гарнизон. Тръгнаха слухове, че наемът за апартаментите им ще се увеличи повече от сто процента. За защита на офицерството се създаде Българската офицерска легия „Раковски“. Напираше и Законът за деполитизация в армията.
В тези условия министърът на отбраната армейски генерал Добри Джуров заяви, че армията и хората в нея ще се отварят много повече за обществото. И затова ще се създадат структури, които ще подкрепят новите условия. Сред тях е и „Пресцентър на Министерството на отбраната“. „Още месец, два, и журналистите от всички вестници, списания, телевизия и радио ще могат много по-бързо и безпроблемно да задават въпроси, да идват в министерството на пресконференции, да искат интервюта, да влизат в районите на поделения, да присъстват на учения. Ще се свързвате чрез Пресцентъра…“. Не се съмнявам, че Джуров е искал не само да успокои конфронтацията и негативните позиции на новите политици към войската.
Към края на лятото на 1990 година ме извика в кабинета си генерал лейтенант Иван Стефанов: „Капитан втори ранг Дончев, имаме отговорна задача. Генерал полковник Христо Добрев разпореди да подготвим всички необходими документи за създаването на Пресцентър на министерството. Сред офицерите, които ще работят с медиите сте и вие. Събираме се още утре и почваме: Цели, задачи, основни направления за работа, кадрови състав, бърза акредитация на журналисти от медиите. До днес сме назначени само аз, за началник на Пресцентъра, а ти си редактор…“.
Главоломно започна да се променя начинът ни на живот. Всекидневната работа беше претъпкана с писане на анализи, оценки, докладни записки. Обмисляха се всички, дори и най-
незначителните детайли за стартиране на несъществувалата до тогава в министерството структура. Времето никак не ни даваше покой. Трябваше много бърза адаптация към новите условия в контактите с медиите. Стресе ни се и репликата на Петър Младенов – „По добре танковете да дойдат…“ или нещо подобно, чрез тъй наречената „танкова касета“. Силно негативни бяха подмятанията за участието на наш полк в събитията в Чехословакия през 1968 година, засипваха ни с всекидневни искания за среща или въпроси към министъра, началника на генералния щаб или техни заместници. Предната вечер митингуващи са хвърляли във въздуха пагони на старши офицери, изтръгвали са звездите и са ги тъпкали, защото са заплаха за демократичните промени. Журналистите напираха за коментари, пресконференции и брифинги – не следващата седмица, а днес, че даже и сега, незабавно.
В края на лятото, в ранно утро, вече бях подготвил няколко страници от публикации във вестниците, насочени към армията. Предадох ги на генерал Стефанов. След половин час ме извика: „ Дай сега да поразсъждаваме, защо повечето от заглавията и текстовете са негативни. Ние ли лошо им ги представяме или не сме убедителни. Ако министърът ме попита, какво да му отговоря? Ти познаваш ли авторите на тези и тези коментари и дописки?“ Генералът беше изключително добронамерен в разсъжденията си.
В тази среща обсъдихме и замисъла в Пресцентъра да бъдат назначени офицери с разни специалности, които бързо и компетентно да подготвят отговори за медиите, да участват в разностранната дейност на Пресцентъра. Първият – с юридическо образование, другият, – специалист по техниката и въоръжението, третият – добър анализатор. Да предложим и колеги, които знаят чужди езици. В началото на септември започнахме в разширен състав: полковник Милчо Милев, анализатор, подполковник Красимир Василовски, юрист и майор Ивайло Тошев, специалист по техниката и въоръжението. За добре дошли на бюрото на всеки лепнах една мисъл, която като погледнат, да ги настройва за работа. На моето бюро е още от първия ден, и докато си заминах, не се изтри написаното: „Когато пресата мълчи, говорят слуховете…“ Шефовете на Пресцентъра, първият – генерал лейтенант Иван Стефанов и вторият – генерал майор Стоимен Стоименов я одобряваха.
По наше искане започнаха да назначават и сътрудници. Подготвяхме всекидневния бюлетин на Пресцентъра от публикации в медиите – „Ранна птица“.
„Ветровито“ място се оказа тази нова структура. През 1992 г. Красимир Узунов – съветник на министър Димитър Луджев и шефът на управление „Информация и връзки с обществеността“ Евелина Цанева ме извикаха на разговор: „Вие там, Пресцентъра, ще се справите ли с работата и задачите. Имаме идея генерал Стоименов да го изпратим да се подготви за военен аташе в Русия, а като го освободим, ще организираме конкурс за началник на Пресцентъра сред сегашния състав на офицерите.
Бойко Станкушев и Димитри Иванов от телевизията и Красимир Узунов разговаряха с петимата офицери от състава. След около час ме извикаха и казаха: „Действай!“. Разделихме се с генерал Стоименов приятелски. Наистина беше назначен на длъжност в „Разузнавателно управление“, днес „Военна информация“. Но повече от десетилетие беше заместник-началник на това управление.
В Пресцентъра работехме от ранна утрин за подготовка на всекидневния бюлетин от публикации в медиите. До късно вечер. Журналистите питаха, уточняваха, искаха отговори.
Генерал-полковник Йордан Мутафчиев беше министър от два месеца. Той се притесняваше от срещата с журналисти, които задават провокативни, още повече неудобни въпроси. Или искат среща за интервю без предварително изпратени въпроси. Спомням си как министърът се изпоти няколко пъти на първото си интервю с Нейка Кръстева от вестник „Стандарт“. Няколко дни водихме разговор от Пресцентъра по искане на кабинета да изпрати въпросите си, но отговорът й бе: „От отговора на всеки мой въпрос ще последва нов мой въпрос“. Отказаха срещата с Кръстева.
На следващата сутрин в редакционно каре се коментира отказът: „Военен министър се плаши от срещата с журналист. Не му се говори за проблемите и произшествията в армията. Ще търсим потвърждение от други източници за батаците в много поделения и гарнизони…“.
Поисках среща с генерал Мутафчиев, обясних, че отказът се оценява като недемократичен, а новият министър е продължител на авторитарната практика. След два дни интервюто-диалог се състоя. И спор имаше. И несъгласия. До обиди не се стигна, но Нейка Кръстева си тръгна доволна от срещата.
Ценяха работата на Пресцентъра и следващи министри на отбраната – Валентин Александров, Димитър Павлов и Бойко Ноев. Ругаеха ни за не добре организирана пресконференция, хвалеха ни за станалите традиционни срещи и награди за журналисти. Реагираха бурно, когато в някои от всекидневните наши бюлетини от 20-30 публикации за армейския живот – повечето са проблемни или негативни. Отнасяхме ние репликите им към някои автори. Случваше се това и при Александър Сталийски и Георги Ананиев.
Генерал-лейтенант Иван Стефанов беше шеф на Пресцентъра по-малко от година. След това го назначиха на равностойна длъжност във Военна академия „Г. Ст. Раковски“. След това освободиха и генерал-майор Стоимен Стоименов.
Водех седмичната тематична пресконференция, насочена към изложението на техника и въоръжение „Хемус“ в Пловдив. Основно експозе изнесе зам.-министърът Борис Радев. Малко по-дълго говори парламентарният секретар Христо Смоленов. Сред журналистите беше и току-що назначената колежка Недялка Дамянова. Записваше с тежък ролков магнетофон.
В ранния следобед ме извика в кабинета си Евелина Цанева: „Защо на пресконференцията не си се съобразил с йерархията и си дал възможност на Смоленов да говори повече от заместник-министъра? И най-напред си дал думата да зададат два въпроса от вестник „Дума“, а е вдигал ръка и Васил Люцканов от „Труд“? И още и още… Стана ми ясна задачата на Нели Дамянова и записа на ролковия магнетофон. След две седмици тя оглави Пресцентъра и заработи с колежките, а офицерите пишехме отчети или отговаряхме на критични материали от медиите. И тъй до есента.
При среща с журналисти министър Валентин Александров изразил недоволство от дейността на Пресцентъра. „Предложете ми мъж, офицер, който разбира професионално работата…“. След минута колега от „24 часа“ изрекъл: „Господин министър, вие го имате готов…“. И от есента на 1993 година, до края на дните си в армията – до 2000 г. бях на това „ветровито“ място.
Ген.-лейт. о. з. Иван Стефанов:
Работата с медиите е взаимен процес
„През август 1990 година заместник-министърът на отбраната генерал полковник Христо Добрев ми каза: „Създаваме Пресцентър. Решили сме да бъдеш негов началник. Свържи се с управление „Кадри“ и генерал Бакалов. Подберете подходящи кадри…“
Първите пресконференции организирахме за министъра на отбраната Йордан Мутафчиев и началника на Генералния щаб генерал-полковник Радньо Минчев. Мисля, че чрез Пресцентъра те обявиха началото на откриване на Българската армия към обществото – на пресконференциите идваха по 40-50 журналисти.
И днес твърдя, че медиите бяха настроени враждебно към нас. В отделни публикации имаше хули и клевети – към бившия министър, към новите назначения. Създаваше се впечатление сред обществото, че това е някаква чужда, а не желаната Българска армия. С капитан втори ранг Дончев занесохме в БТА информация за реформата, която да излъчат възможно най-бързо. Пенсионирани са 78 генерали и 1700 офицери, обновено е ръководството на Министерството на отбраната и шефовете на видовите въоръжени сили. Само 2% не са пожелали да напуснат БСП и се разделиха с армията. Да, обаче в информациите си БТА не винаги беше коректна или неглижираше нашите информации.
Спомням си случая с генерал Петър Стоянов – Карата, който публикува остър критичен материал във в. „Дума“ срещу армейски генерал Джуров. Защитната публикация по поръка на Джуров не излезе. Организирахме нарочна среща с главни редактори на вестници. От „Дума“ никой не благоволи да дойде. В Пресцентъра разбирахме, че работата с журналистите и главните редактори е взаимен процес. И мисля, че успявахме.
Колеги, с които се трудихме заедно
Всекидневен труд се искаше, за да е качествена работата в Пресцентъра. Ето колегите, с които бяхме заедно до 2000 година, а и с някои – и в следващите десетилетия. Още от първата година в Пресцентъра се труди Диана Иванова. Изброявам и другите: Галя Деянова, Саша Иванова, Милка Григорова, Емилия Ботева, Лидия Манчева, Людмила Зашева, Невена Мандаджиева. В следващи години дойде и Надежда Богоявленска от Националното радио.
Офицери, с които работихме: полковник Йохан Стоянов, полковник Милчо Милев, подполковник Красимир Василовски, майор Ивайло Тошев, подполковник Красимир Томов, капитан Веселин Василев. С добри думи споменавам и колегите Емил Спахийски, Владислав Прелезов и Григори Недялков.
Ген.-майор о. з. Стоимен Стоименов:
Как реагирахме при обвинения в преврат
„Началник на Пресцентъра бях от лятото на 1991 до пролетта на 1992 година. В този период имаше остра конфронтация и политическо противопоставяне в обществото. Стигна се и до манипулиране на общественото мнение с твърдението, че офицерите са заплаха за демократичните промени.
Военнослужещи от Търговищкия гарнизон написаха отворено писмо до президента Жельо Желев. Подписали го командирите на двата артилерийски полка и над 100 офицери. Тревожеха се, че активисти на ДПС дерибействат, започнали безогледни уволнения на съпруги на офицери, които са учителки, медицински сестри и на различни длъжности в местната власт. Искаха незабавни мерки и намеса на държавата – иначе те щели да се принудят сами да се справят с проблема.
На спешна пресконференция Ивайло Трифонов – началник на канцеларията на президента и генерал-лейтенант Стоян Андреев остро заклеймиха военнослужещите и нарекоха писмото заявка за „пуч“, „бунт“ и даже „преврат“. След пресконференцията се обади генерал Андреев – президентът иска МО да изрази официална оценка в подкрепа на изразената от Ивайло Трифонов позиция.
Тежка беше тази ситуация. Никой от ръководството на министeрството не даваше официална позиция, и аз с колегите от Пресцентъра трябваше да я изработвам сам. Началникът на Генщаба генерал Любен Петров без заобикалки каза: „Няма ме. Оправяй се сам!“
Никак не исках да изразя солидарност с президентската позиция. На воините от двата полка, довчерашни мои подчинени, имах пълно доверие. Чрез Пресцентъра искаха връзка с мен Асен Агов и Иван Гарелов. Отговорих им, че изработваме позицията на Министерството на отбраната. През това време разговарях и с генерал-майор Лилко Йоцов, тогава прокурор на Въоръжените сили. Той ме окуражи, че не може от това писмо да се прави извод за заплаха с пуч или преврат. А генерал Андреев се обажда няколко пъти и все напомняше какво трябва да се каже…“.
