Актьорът Веселин Ранков е сред най-популярните лица на Театър „Българска армия” – от сцената, киното и телевизията. А гласът му е озвучавал многобройни герои от екрана. И да напомним в навечерието на 30-годишния юбилей на театралните награди „А`скеер” – неизменно водещият на церемонията. С първата си роля във Военния театър, в шекспировата „Дванайсета нощ”, избран от режисьора Леон Даниел от хасковската сцена, младият артист става част от известната тогава като най-силната мъжка актьорска трупа в София. Театърът, в който беше не по-малко престижно да играеш, колкото и в Народния. Този театър навърши 7 десетилетия и през годините се приема за наследник на фронтовите театрали, които заедно с писатели и журналисти под ръководството на Георги Стаматов поддържаха духа на българските войници и офицери във втората фаза на Втората световна война на унгарския фронт. Някои от тези актьори по-късно стават основатели на Театъра на народната армия. Избрахме за съхранения дух на театъра, припознаван от почитателите си и днес като Военния, за това с какво се оказа уникален в навечерието на раздаването на „А`скеер”-ите първият разказ да е на Веселин Ранков, играл на тази сцена редом с негови емблематични лица.
Веселин Ранков:
ЦСКА и Военният театър бяха част от името и лицето на армията ни
В основата на цялата уникална ситуация, в която се появява и изгрява ТБА, има нещо много специфично, част от понятия като воинска чест и гордост. Военното министерство във всички етапи от създаването на театъра е защитавало членовете на тази театрална общност. Марката ЦСКА и Военният театър са били част от името и от лицето на Военното министерство, на армията. И то е заради доверието към тези, приели мисията им: и в Централния спортен клуб на армията, и в този уж ведомствен, а всъщност истински народен по дух театър. Любопитно е да се помни днес, че всички директори на този театър през годините, естествено, са хора под пагон, но и хора свободомислещи, широко скроени. Които мислят оригинално, различно от това, което са повелявали посоката и линията, налагани от елита на държавата. В трупата са се изявявали имена на актьори и режисьори – хулигани, позволяващи си
мислене, раждащо и анекдоти в стил „Златната решетка”
И за някои от постановките си са си платили с години работа извън София като Асен Шопов и Леон Даниел. Но въпреки това над останалите театри е имало похлупак от хора, контролирали процесите в тях. Цензори – буквоеди, защитавали линията на единствената ръководна партия. Във Военния театър ситуацията, а с това и свободата в него, е била под контрола на един полковник, назначаван от министерството. През годините Военният театър е бил защитена зона със свободата да определя афиша си, след като в репертоара е поставяна първо пиеса с патриотична, с военна тематика. Свобода, която останалите театри са нямали. Това събира в трупата общност от творци като режисьорите Леон Даниел, Асен Шопов, Крикор Азарян, Красимир Спасов, Николай Ламбрев и актьорите с тях – средище, стожер на свободната мисъл на хората, които се занимават с театър. И всички говореха, че Военният театър е свободният театър в България.
С вълната на промените на десети ноември продължи традицията по-възрастните актьори да приемат по-младите с уважение и надежда да продължават започнатото от първите и предалите го след тях. Има го този дух в театъра ни. През годините наричаха трупата и държавният военен пътуващ театър. Задължително – по поделения, по граничните застави, но и по сцените на градовете, често заедно с Ансамбъла на армията.
Самият аз имам спомен като публика,
докато служех тежка казарма
като войник от 1977 до 1979 г. на полигона за противовъздушна отбрана в Шабла. Казвам го тежка, защото от всички момчета с мен, приети да учат инженерни науки или физика и математика в Софийския университет, само аз бях приет във ВИТИЗ.
Винаги много съм се ядосвал на представления пред войнишка публика в театъра, ако колега играе с високомерие. Такива колеги явно не си представяха, че това са момчета, бъдещи много добри граждани на България. И защитата на войнската чест независимо от разказите къде и какво е било ни изграждаше като мъже, като хора, които биха могли да поемат своите отговорности. И да се грижат не само за своите семейства, но и да защитават държавата дори с цената на живота си. А ако са на властови позиции, да мислят за доброто на нацията. От днешния ми поглед като преподавател на студенти, които от години не ходят в казармата, това се оказва и голям проблем за съзряването на момчетата, което в живота се случва към 31–34- годишната си възраст. А казармата някога беше както за актьора в театъра: изправен си пред пречещо обстоятелство, което трябва да преодолееш и както казва Станиславски, да направиш преценка, която води до действие… Студентите го разбират, но то остава на теория, а не действен анализ. Едно време майките, които заради физически недъг не можеха да изпратят сина си войник, се чувстваха ощетени от живота. Те искаха да имат здрави и умни момчета, които много бързо да станат мъже.
И друго – във войската има ред и дисциплина. И анархистичните решения за нещо, което някой мисли уникално, би трябвало малко да се ревизира. Защото
демокрацията наистина не е слободия, а е начин на мислене
След работата ми с моя състудент Христо Гърбов в едни силни години на хасковска сцена с главен художествен ръководител Георги Черкелов и режисьор Иван Добчев никога не съм мечтал дори да вляза в най-добрата мъжка трупа в България по онова време, където ме покани Леон Даниел. Тогава началник беше полк. Стефан Тамахкяров. Благодарен съм за срещата ми с тях. А във военната трупа аз играх тогава редом с имена като Любомир Димитров, Стоян Стоев, вече изиграл Захари Стоянов в киното, Йоско Сърчаджиев, Емилия Радева, Благовеста Кабаиванова, Меглена Караламбова, Мариана Димитрова, Елена Райнова, Асен Кисимов, Иван Налбантов, Стефан Данаилов, Наум Шопов, Илия Добрев, Невена Симеонова, Мирослав Косев, Георги Новаков. После дойдоха Ивайло Христов и Атанас Атанасов, Стефка Янорова, Деян Донков, Стефания Колева, Леонид Йовчев, Камен Донев, Дони и Нети Добрева. И сегашният ни директор – актьорът Мирослав Пашов. Някои колеги, които помнят Иван Кондов, ми казват, че работя, както е работил той, макар и да не мога да си го представя, много уважавам този човек и актьор.
Всъщност, когато дойде идеята театърът да премине към Министерството на културата, с тогавашния директор полк. Митко Тодоров обсъждахме той да се нарече „Георги С. Раковски”, за да е свързано с военната ни традиция, дори с улицата, на която е. Или, естествено, след ТНА (Театър на народната армия), да приеме абревиатурата ТБА (Театър „Българска армия”). А и до днес повечето зрители свързват трупата именно с Българската армия… В Европа няма традиция да има военни театри. Но у нас има публика, която търси патриотичните заглавия, свързани с националния ни дух и интерес, българска драматургия – от Йовков до Стефан Цанев.
Театърът ни, който според летописците му беше в авангарда на театралните идеи,
по време на перестройката преживя и трудни дни
Заради постановката на „Диктатура на съвестта” на Михаил Шатров, бяха наказани началникът на театъра полк. Тахмакяров, актрисата Мариана Димитрова и режисьорът Красимир Спасов. Беше по времето на времето на „Екогласност” и на Русенския комитет. А в спектакъла актьорите имаха възможност да изказват и свое мнение по нещата, които се случваха в държавата. Русенката Мариана защити борбата на майките за чист въздух. Порицанието беше поднесено в заповед от Военното министерство от двама генерали и няколко полковници в залата на третия етаж. Тези мъже застанаха мирно, единият от генералите прочете заповедта, офицерите козируваха на целия състав и излязоха. Бяха разярени от поставената им задача. Никога повече аз не съм си помислял да напускам Военния театър…
