Министерство на отбраната
информационен център

Последвайте ни!

Търсене
Close this search box.

Завинаги в пехотния полк от Елхово

[post-views]

Непревзета е онази кота,
Неразбит е оня враг,
Ако там не мине славната пехота,
Ако там не стъпи пехотински крак!

От месец отново съм на действителна военна служба в 12-и МСП „Елхово”, точно 70 години след създаването му. Като споделих това с офицера Стамов – зевзека на 3-та армия, той първоначално не разбра за какво иде реч и възкликна с нотка на завист: „На каква служба? Кой те назначи? Стига, то в Елхово няма вече полк!”.
Успокоих го, че съм се самоназначил, че искам след 35 години да дослужа годините, които ми се „полагаха” в Елхово. Предполагам, че се е загрижил за моето психическо здраве.

Командирът на рота Жан Бацов Иванов (вдясно) и механик водачът на машината с поглед към възвишенията на Дервента, откъдето е вражеската опасност

Тези редове са за хората, с които служих – офицери, старшини и сержанти, войници, на съпругите, които бяха лишени от удоволствията на големия град, на децата, които нямаха спомен, че са живели някога в Елхово. Бойците от 12-и мотострелкови полк от 7-а бойна дивизия на 3-та армия. И за командирите им – командир майор Тодор Георгиев, сега генерал о. з., на колегите и приятели, които намерих – капитан Румен Минчев (ЗКТЧ на полка, о.з. полк.); капитан Христо Василев – ПНЩ (оператор) на полка, о.з. полк., бивш НЩ на 7-а МСД. Чувал съм от преминали преди мен по тези пътища: „Приятелствата, които се създават в тези южни гарнизони, остават завинаги и са неподвластни на времето и разстоянията!”.

„Службата е трудна, но продължителна и славна!“ Какво се криеше зад това синтезирано твърдение научих в 12-и МСП, но дали мога да го опиша на белия лист? Не! Трябва да си го изживял, да си го почувствал дълбоко у себе си, да си го осмислил и тогава да опиташ.
Службата в „триъгълника” Елхово, Звездец и Грудово (Средец) не предизвикваше положителна асоциация у тези като мен, които не бяха мирисали „барута”. От редник до капитан бях служил в Инженерни войски. И изведнъж, през 80-те години на миналия век, трябваше да премина на служба в „черния триъгълник”.
Времето на „перестройката”, на разгара на Студената война и блоково противопоставяне, на Възродителния процес и др. От нас се искаше да издигнем на „качествено ново равнище” бойната готовност; да овладяваме новите способи за организация и водене на бойните действия, като изградим сплотени воински колективи, укрепим дисциплината и не допуснем „отрицателни” явления. Това са най-съществените, но не всички изисквания към командирите от всички степени.
На полковете от тъй наречения първи ешелон, какъвто беше 12-и МСП, се възлагаха отговорни задачи. Отбранителни или настъпателни. Всички те се изпълняваха в състава на дивизията или отделно по време на тактическите учения.
Полкът беше внушителна бойна единица, окомплектован на 100% с личен състав, въоръжение и бойна техника. В тази военна „армада” само командирът на полка и ЗКТ бяха със звание майор, останалите с чин до капитан.
Командирът на полка майор Тодор Георгиев беше легенда за мен. На външен вид приличаше на покойния ми баща: черен мустак, гарванова коса, почнала да посребрява, сресана назад, тежка походка, чаровна усмивка и леко килната фуражка. Беше постигнал това, което рядко се срещаше в атестациите: „Притежава високи професионални и етични качества”. Навлизащ в 5-ата година като командир на полк по този показател отстъпваше единствено на полковник Генчев (1962–1971) и на майор Вальо Моллов, който закри полка (1995–2001).

Обичаше да дава пример с пръстите на едната си ръка – както те са различни и имат различни функции, така и личният състав е различен, но ако командирът има волята и опита, може да ги обедини в един стиснат юмрук.
Г-н генерал, ако прочетете тези редове и изтриете с ръка замъгления от времето прозорец на стаята със спомените, може би пред Вас ще застане младши сержант Цанков от дивизиона, който за отлична служба и образец на останалите войници произведохте в звание „сержант”. Той беше от тези, които влизаха в графата с „тежко семейно положение”: баща – рецивидист в затвора, и майка, изоставила детето си на 2 години. Може би пред Вас ще застане ефрейтор Кланзумов от първи батальон, любимецът на полка – музикант. Това звание получи в онзи студен януарски ден, затова че не напусна поста си на регулировчик 72 часа, докато не беше сменен по време на проверката на бойната готовност по чукарите на Дервента. Ще си спомните сигурно за старшина Гинев, помощник-коменданта на гарнизона и старшина на противотанкова батарея – образец в службата.

БМП-та минават водно препятствие на полигона „Ново село”

Трагични събития също не ни подминаха. Пропускам ги умишлено, защото оставиха у всички ни ясно послание завинаги за цената на пагона, за огромната отговорност за живота на момчетата в униформа. „Офицерът не е от камък.” Това важеше за всички ни, които съзнавахме къде сме, какво се изискваше и каква тежест носим на раменете си. Заедно с Вас чухме най-тежките думи, които един баща е изричал, посрещнахме родители и бременна съпруга с най-страшната вест час преди военна клетва.
С Вас, г-н генерал, понесохме последствията от инцидент в полка. Вие твърдо ме защитихте. Аз ви отговорих със съпричастност и желание за споделена „вина”. Нямаше как да е другояче. Та аз бях станал Ваш заместник. Нямаше как да „избягам” от „бойното поле” и да се оправдая, че съм току-що назначен. В историята на полка имаше подобни случаи, които завършваха с две присъди за една и съща вина – осъдителна и оправдателна.

Г-н генерал, за мен беше чест, че служихме заедно! Научих много уроци и служебни, и житейски в полка, и от Вас, но най-важното за мен беше, че не Ви предадох.
„Богът на войната” – артилерията, откри огън. Стреляше артилерийският дивизион на полка. Снарядите попадаха в целите и громяха „предния край на противника”. Така беше дадено началото на показно тактическо учение пред военния съвет на 3-та армия, командирите на дивизии и полкове. След сигнала „В атака” тръгна лавината от танкове и БТР-и, помитайки всичко пред себе си, преодолявайки препятствия и водни прегради.
Предният край беше овладян от движение, но „противникът” вкара в боя втория си ешелон и контраатакува. На помощ беше извикана подкрепа от въздуха. Стотиците изстреляни НУРС-ове от бойните вертолети Ми-24 създадоха плътна огнева стена, пламъци и черен дим бушуваха и противниковата атака беше спряна. Полкът продължи настъплението. До мен достигаха кратките заповеди и доклади до командира на полка… „Овладяхме Обраслата”, „Достигнахме рубежна отм. 426, 7”, Отразихме контраатаката на противника”

В БТР-ите видях под каските обрулените и почернели лица на офицерите от батальона. Командирът капитан Катерин Тодоров, командирите на роти и батареи, офицерите Владов, Димитров, Дженков, Русиков, Стоянов, Жан Иванов, Пандохов; младите лейтенанти, дошли през есента, Калайджиев, Горчев, Кутийски, Бойчев, Илиев, Христов…, те нямаха и година служба.
В танковете под овехтелите шлемофони зърнах лицата на командира на батальона – офицера Божков, началник-щаба Янев, на командирите на роти Атанасов, Христов, Тодоров, на командирите на взводове лейтенантите Ашиков, Зевков… В самоходните гаубици видях командира на дивизиона к-н Георгиев, началник-щаба Коларов, командира на батарея Григоров. Това бяха истинските герои на 12-и МСП.
В машините и бойния ред до тях бяха стотиците българчета, турчета, циганчета, които здраво стискаха автоматите и картечниците, РПГ-та и СПГ-та и водеха точен огън по „противника”. Това бяха твоите деца, Българийо! Те бяха станали мъже. Те щяха първи да пролеят кръвта си по чукарите на Дервента, ако се наложеше. След месец служба в полка като зам.-командир написах рапорт. В мотивите посочих да бъда освободен от действителна военна служба поради навършване на пределна възраст – 68 години. Очаквах командира на полка да се съобрази и приеме мотивите ми и да напише заветното „Да”. Нищо подобно не се случи, резолюцията беше „Не!” Служилите в полка остават зачислени завинаги в него. До края! Взех „рапорта” и го сложих в кутията със спомените. Запечатах го с личния си печат номер 68.
Не отговорих на най-важния въпрос: „Защо службата в 12-и МСП беше трудна, но продължителна и славна?”. Трудна е, ако не осъзнаеш навреме къде се намираш. Продължителна е, ако не я приемеш такава, каквато е, и се мъчиш да избягаш от нея. Славна е за всички без изключение.

П.П. Там някъде в шубраците край главната алея на поделението стои на своя вечен пост един самотен войник. Поетът с ватенката Пеньо Пенев. Неговите каменни очи ме гледат с укор: „А мен защо забравихте? Аз също служих в 12-и МСП, когато се наливаха основите”.

Автор: О. з. подполковник Владимир Рангелов, бивш зам.-командир на полка

Най-ново

Виж още

Избрани