Продължаваме публикуването на наградени творби от литературния конкурс на Сдружението на жените военнослужещи (СЖВ) за съвременен военен разказ „Новият Йовков”. Общо 142 произведения на автори от четири континента участваха в конкурса, чиито резултати бяха обявени през 2021 г. Разказът на Ирина Тилова „Изстрели в оризовото поле” получи награда за дебют, а Христина Панджаридис заслужи приза „Окриление” за разказа си „Погребение на миналото”.
18.08.1993 г., Камбоджa
Три месеца до България
Миналата седмица дойдоха и войниците. Млади, неопитни момчета. Първите три дена не можеха да свикнат с жегата. Един от тях ми разказа, че след като пристигнали и слизали от самолета, си помислил, че жегата идвала от затопления въздух на двигателите на самолета, но чак щом стъпили на топлия асфалт, осъзнали, че това не били самолетните двигатели, а задушният въздух на Азия.
Наистина жегата в Камбоджа е непоносима, въздухът е сух и горещ, а вятър почти няма. Понякога е толкова топло, че е трудно да си поемеш дъх. Единствено вечер става по-прохладно. Често с другите сестри оставаме на пейката пред лагера и си говорим за случилото се от деня. В тези моменти най-често си спомняме за живота в България, за родителите ни, за децата и съпрузите ни.
Медицинският пункт е стара дървена постройка с три тухлени стаи. Две от тях служат за медицински кабинети, а третата е изолатор за болните от малария. Помещенията на войниците са на петстотин метра от нас. През прозорците на спалнята ни се виждат помещенията им. Всички сестри спим в стая с десет легла. Само с два прозореца на стените.
Три сестри сме, две санитарки и една помощничка от местните, която понякога остава да спи при нас. Повечето вечери останалите пет легла остават празни, освен когато имаме ранен или болен войник, за когото трябва да се грижим.
Около базата пътищата са кални и прашни. Между войнишките помещения и пункта има огромни локви, в които често влизат черните камбоджански биволи, за да се разхладят. Едно от нещата, с които най-трудно свикнах, е още от сутринта да виждам как биволите си седят в мръсната локва, заобиколени от червената кал. Гледката беше необичайна и всички момичета говореха за нея. Наблюдавам как понякога войниците, когато не са на мисия, се опитват да ги изгонят оттам.
Намираме се близо до югоизточната граница с Виетнам, в областта Свае Ринк (Svay Rieng Province). Обставновката в Камбоджа не е цветуща. Гражданската война е в разгара си вече от двайсет години, а българският батальон е изпратен да въдворява мир. Нашите войници са миротворци – сини каски. Наивни младежи, които ми приличат на децата тук.
Да можехте да видите как, когато сме минавали през някое село, малките се радват на войниците. Веднъж даже едно детенце беше помолило нашите да поиграят футбол с него. Малчуганите тук се радваха и на най-малките неща, те нямаха много играчки. Бяха в червената прах по цял ден, цапаха се, падаха и ставаха, а някои дори ходеха боси. Търсеха буболечки и пръчките бяха техните оръжия. Смееха се постоянно и сякаш с невинните си усмивки побеждаваха повече войната, отколкото някой миротворец с пушка. А как се разбираха малките и големите деца – най-вече, като използваха ананасите за размяна в знак на приятелство и благодарност. Добре дошло беше за нас, защото в България никой не беше опитвал плода.
Много от войниците запълваха пощенската кутия в базата с писма до близките си. Имахме радиовръзка само за военни цели, а сателитен телефон нямаше. Някои пък намериха любовта. През изминалия месец имахме един незабравим случай, когато едно от момчетата се беше влюбило в едно селско момиче и правихме сватба.
Сватба насред калните пътеки и с дрескод военната униформа. Покани нямаше, нямаше и музиканти, само любовта и нейните свидетели, войниците.
Повечето от тях са младежи на по двайсет години и са много свободолюбиви. А дали не бяха и като лотоса в калните локви с усмивките си, които сякаш бяха лек за всеки тук? Защо бяха дошли обаче? Изглежда, бягаха от нещо или от някого, знам ли – от несподелена любов, от неразбиране или пък от беднотията, а имаше и други, които просто искаха да видят свят, но дали осъзнаваха, че сме на война и не сме у нас, в България, при спокойствието и роднините. Тук те бяха сами сред азиатската непредвидимост. С напредването на дните за някои от тях Камбоджа бавно се превръщаше в ад, а за други отваряше нови врати.
За мен тя сигурно ще остане някъде на кръстопътя към утопията или към ада. Има дни, в които искам да изчезна, да се прибера при семейството ми вкъщи и да забравя за случващото се, но има и такива, в които за нищо на света не бих си върнала. В тези дни смятах, че съм си на мястото и цял живот съм чакала да бъда тук.
Днес беше един от дните, в които не се случи нищо. Жегата ме разтапяше, а съзнанието ми беше празно. През деня чувах скърцанията на цикадите и разпоредбите на полковника. Никой не беше ранен, пореден ден без инцидент. Нямаше и никой болен, само един младеж, на който му се изкълчил глезенът. Често се случваше някой войник да е с изкълчен глезен, но този го запомних, беше различен от другите.
23.08.1993 г., Камбоджа
Два месеца и двайсет и пет дена до България
Беше вечер. Днес жегата беше необикновена, беше от най-горещите дни, тогава температурите стават по-високи от обикновеното. Сравнително тиха вечер. Наслаждавах се на пискливия звън на цикадите, жуженето на малките комари и песента на щурците.
Доктор Григоров дойде задъхан в пункта, трябваше да тръгваме. Имало стрелба по един от патрулиращите екипи на маршрут C17 и спешно ни викаха там. Извиках един от санитарите, качихме се в линейката и потеглихме към мястото на инцидента. С нас тръгнаха още два патрула. Едните бяха изпратени като разузнавачи, а другите – за наши охранители. Ротните тичаха и началниците звъняха на началниците, в суматохата ушите ми кънтяха и нищо не разбирах. Цикадите бяха замлъкнали.
Инцидентът се беше случил на няколко километра от лагера до най-близкото село. Стреляно е по един от нашите БТР-и, в които е имало петима войници. Съобщено било, че има трима ранени, а останалите двама се разминали без наранявания.
Пътят натам беше кален и прашен. Пътувахме близо половин час. През това време успях да се успокоя малко. Не знаехме какво ще намерим на мястото на престрелката. Докторът ме видя, че съм пребледняла, и ми прошепна тихичко, сякаш и на себе си: „Всичко, ще бъде наред“. А в съзнанието ми изникна образът на майка ми и все едно чувах гласа й, когато й споделих в края на 12. клас какво искам да уча: „Медицинска сестра, а? Как ще спиш от тук нататък!“. Погледът ми започна да блуждае навън, отчаян опит чрез сетивата да избягам от клопката на страха…
От двете страни на калния път се простираше голямо оризово поле, лунната светлина танцуваше върху острите връхчета на прорасналите оризови растения, а във водата се отразяваше танцът на светлината.
Щом пристигнахме на мястото на инцидента, първо слязоха разузнавачите и охранителният екип, за да се уверят, че е безопасно. Най-вероятно скритите в зеленото оризово поле червени кхмери бяха изненадали нашите сини каски, след което бързо бяха избягали в близката джунгла. Всичко вече беше чисто и бяхме ние на ход. Отворихме вратите на БТР-а и се върнахме в реалността.
Престоялият топъл въздух излезе пръв и сякаш нарочно искаше да ни раздразни лицата. Всичко вътре беше надолу с главата, с капки кръв навсякъде, а пострадалите седяха неподвижни на пода. Извадихме ранените и ги качихме в линейката, а другите двама отидоха при разузнавачите, за да им разкажат подробно какво се е случило.
Потеглихме към болницата на UNTAC в столицата Пном Пен. Пътят дотам е дълъг и щеше да ни отнеме доста време. Заради това трябваше възможно най-бързо и здраво да закрепим пострадалите.
Забелязах скоро, че едно от момчетата е цялото в кръв и имаше огнестрелна пробивна рана под ребрата от куршум на АК-47. Извиках Григоров, той провери пулса на войника и установи, че е починал. Не бяхме стигнали навреме. Веднага рапортувах случая:
– Тук, медицинска сестра Райкова, доктор Григоров и санитарят Данаил Бонев уведомяваме, че при стрелбата по маршрут C17 има двама ранени и един починал. Отправяме се към болницата на UNTAC в Пном Пен.
– Прието. Име на загиналия?
Един от ранените прошепна:
– Дарин.
– Дарин – повторих по-силно аз. Името му ми прозвуча познато.
Той беше първият войник, когото губим, и беше първият ми пациент, който умира пред мен.
Прегледахме другите двама – Матей и Сава. Матей имаше набодна огнестрелна рана на левия си прасец. Тъканта му беше разкъсана и най-вероятно през следващото денонощие щеше да се развие инфекция. Раната беше с кръгла форма с леки изгаряния на кожата от барута. Извадихме куршума и промихме раната с риванол и кислородна вода. Спряхме кръвоизлива, като сложихме турникет. Матей не усещаше нищо, докато го превързвахме, бяхме го натъпкали с обезболяващи. Оставихме го да спи. Другото момче Сава се беше разминало най-леко. Тъканта на ръката му от лакътя до китката му беше разкъсана. Изстрелът беше минал покрай него и, слава богу, нямаше нищо по-сериозно. Той нямаше кръвоизлив. Промихме го и го превързахме. Сава, освен че физически беше най-добре, изглеждаше най-стабилен и психически. Той разпитваше как са останалите.
– Матей е добре. По-зле е ранен от теб, но засега всичко е наред – отговорих аз.
– А Дарин? Той как е? Него видях как го прострелват.
– Дарин е мъртъв… – отвърнах аз тихо.
Войникът преглътна тежко:
– Познaвахме се от деца и живеехме в един град. Бяхме като братя. А сега… – каза той и го потърси с поглед. Като видя окървавеното лице на приятеля си, пребледня и замълча.
– Като стигнем в болницата, ще си починеш – само това успях да изрека.
Вече бяхме излезли от областта Свае Ринк. Пътувахме от близо три часа. През прозореца на линейката луната докосваше унесените войници. Селата, през които минавахме, бяха пусти и заспали, не усещах дори и праха, който беше навсякъде в Камбоджа.
Монотонният звук на колата неусетно ме пренесе вкъщи при детето ми. Синът ми беше на десет години, когато заминах. Рожденият му ден е на 7 юни и сега той е вече на единайсет години. Успях за рождения му ден да му изпратя писмо и подарък. Пиша му често, но писмата пристигат бавно до България. Той ми праща снимки, на които виждам колко е пораснал, обикновено са двамата с баща му, застанали като аптекарски шишета. Получавам и рисунки. Много ми липсва, искам ми се да го прегърна и да го целуна по нежното му чело.
Още бяхме напът, когато ме застигаха нови и нови спомени. Сетих се и за един от войниците, който миналата седмица беше дошъл при мен с изкълчен глезен и по случайност ми разказа за семейството си и колко много му липсва. Той се казваше Дарин, както и починалият войник.
В този момент чух гласа на Григоров:
– Провери как са Матей и Сава – ми каза той.
– Добре са – погледът ми попадна върху загиналия. Реших да почистя лицето му от кръвта. Видях чистото му по детски още наивно лице и осъзнах, че това е онзи Дарин, който е бил при мен с изкълчения глезен.
Не можех да повярвам, та аз го познавах! Преди пет дена той дойде при мен и си говорихме за семействата ни. Беше от малкото войници, които бях запомнила. Цялата замръзнах, не успях да обеля нито дума. Точно той беше първата жертва в българския батальон.
Дали просто не бях преуморена от страха, непознатото и безспирното нощно пътуване? Сигурно се бъркам, няма как да е той. Погледнах пак трупа, но за жалост, много добре разпознах лицето му. Това беше Дарин, който беше избягал от несподелената любов, Дарин, който беше тук, защото искаше да види света.
А светът, който той искаше да види, сега спеше и не се интересуваше от поредния загинал редник. В друга част на земното кълбо имаше още един по-малък свят – България, който тъжеше за него и го очакваше с нетърпение. Семейството му тепърва щеше да разбере за загубата му, не можех да си представя как се съобщава за подобна загуба.
Целият разговор, който имах с Дарин, сега минаваше като на лента през съзнанието ми. Спомням си гласът му. Спокоен, говореше плавно, думите му бяха ясни, точни и на място. Забелязах, че докато говореше за семейството си, се усмихваше, но в очите му си проличаваше колко всъщност му липсват роднините и приятелите.
Още не можех да повярвам какво се е случило.
В живота ми се появи едно момче преди пет дена и вече го нямаше. Щях да го запомня за цял живот, нашият герой тук в Камбоджа.
Мернаха се светлинки. Погледнах и навън, вече беше съмнало, имахме половин час до болницата.
Изгревът настъпваше. Всички бяхме на предела на силите си и просто искахме да се отървем от предишния ден. Небето оранжевееше, а цикадите все още не се чуваха, единствено гумите на линейката се търкаляха и тихо звучеше някаква проницателна мелодия от радиото. Въздухът в линейката беше задушен, а през отворения прозорец отпред се виждаха очертанията от дима на цигарата на Григоров.
Изведнъж той я хвърли и каза:
– Стигнахме! Хайде, помогнете ми да извадим носилката!
– Идвам – отвърна енергично санитарят, който през целия път караше линейката и не каза нито дума.
Колелата на носилката трополяха по болничния коридор. Дежурните екипи се отдалечаваха бързо под луминесцентната светлина. Стъпките ми се сливаха с останалите резки шумове.
Изцапаните ми с червена кал обувки ме отдалечаваха напред в непредвидимата страна на любовта и смъртта – Камбоджа. Дали и ние не се превръщахме в далечни, кални и забравени…
