Лазар ЛАЗАРОВ
Полковник от резерва Лазар Лазаров е работил във в. „Народна армия” и други издания, свързани с войската
На 28 март 2022 г. се навършиха 135 години от рождението на големия български поет Димчо Дебелянов. Предлагаме ви откъс от документалната книга на Лазар Лазаров „Часовникът на господин подпоручика още върви”, която предстои да излезе от печат със знака на издателство „Парадокс”.
Лазар Лазаров от много години се интересува от творчеството и военните години на Димчо Дебелянов. Среща се и разговаря с хора, които го помнят; събира снимки, рисунки, писма; проучва архиви… В тази книга е събрано и написано най-интересното.
Лазар Лазаров е полковник от резерва и през целия си професионален живот е военен журналист. Завършил е българска филология в СУ „Климент Охридски”. Работил е във вестник „Димитровски воин”, вестник „Народна армия”, списание „Български воин”. Основател и главен редактор на списание „Патриот”. Има две издадени книги – „Колекцията на полковник Шаблин” и „Шифърът на смелите”.
ЧАСОВНИКЪТ НА ГОСПОДИН ПОДПОРУЧИКА
ОЩЕ ВЪРВИ
Подпоручик Димчо Дебелянов е отличен с висок орден за храброст
В средата на януари 1916 г. от полевата канцелария на Главната квартира на българската войска до Върховната палата на бул. „Фердинанд“ 138 е изпратена срочна телеграма. Веднага следва и писмото. В същия ден – 23 януари 1916 г., е връчено на адресата Димчо Велев Дебелянов, докладчик при Палатата:
„Съобщава Ви се, г-н Докладчик, че Вие се назначавате в разпореждане на Началника на 7 Рилска девизия и трябва веднага да се отправите на местоназначението, като се представите на началника на казаната дивизия, дето ще Ви се окаже точното назначение. По заповед.“
Това писмо, което се съхраняваше от покойната вече сестра на поета Мария Григорова, ми показа първия ден във фронтовата съдба на подпоручик Димчо Дебелянов, който тръгва към полевите позиции на 7-а Рилска дивизия, съсредоточена по поречието на Струма.
По бойните карти, донесения и заповеди от полевата канцелария, които се съхраняват във Военноисторическия архив, се ориентирах в районите, където са били и фронтовите биваци. Щабът на дивизията, към който тръгва подпоручик Дебелянов, бе нанесен в близост до гара Удово, където се съсредоточават ешелоните – войска, бойна техника, кухни, палатки, въоръжение.
Това, което беше очертано на картите и цялата фронтова обстановка, ми възстановиха ветерани от 22-рий Тракийски пехотен на Негово Височество херцог Карл Едуард Сакс Кобургготски полк – Самоков. Те познаваха Димчо Дебелянов като войник, на фронта.
Тогава при тези срещи записах спомените на Георги Карагьозов, който е бил на фронта и помни страшното затишие, в което изнасят от окопа смъртно ранения командир на 5-а рота подпоручик Димчо Дебелянов:
- С Димчо Дебелянов, вече войник в 22-ри пехотен полк, се видяхме за първи път на репетиция в читалището. Нашият учител по музика Владимир Гълъбов го бе поканил, разучавахме песен по текст на Димчо. Стихотворението се казваше „Пролет“.
После аз заминах да уча в рисувалното училище в София. Когато ме мобилизираха, се срещнахме на фронта. Бяхме в един полк. В последните октомврийски боеве ми беше и ротен. Бях и в почетния взвод, който придружаваше ковчега му до черквата в Демирхисар. Там го погребахме. Отдадохме му военни почести. Но болката си остана и до днес у мен.
Следва височайша заповед:
„По предложение на орденската комисия към щаба на действующата армия, командващият армията
УДОСТОЯВА
……………………………………………………………………………………………………………….
- Подпоручик Дебелянов Димчо Велев с орден за храброст.“
За първи път откривам в архивите документ за високото отличие на подпоручика, отдал „най-ценната дан“ в полето на честта.
1
„– Ще живея ли? – Това бяха думите на нашия подпоручик, когато го раниха – спомня си с поклон Георги Карагьозов. – Държах го в ръцете си, кръвта му бе избила по куртката и аз го положих в окопа за превръзка. Подофицер прибра личните вещи на подпоручика. Часовникът му още вървеше. Така и не повярвах, че си отива…”
На бойното поле през този ден в района на Беласица е и подпоручик Гео Милев, който ще напише In memoriam за Димчо Дебелянов:
Далеч на юг – в онази тиха есенна вечер,
сред пустинното бранно поле от безлюдие,
и безчувствени скали – когато в душата ми
проникна мразният трепет на вестта,
че Димчо Дебелянов е мъртъв – пред мене
се разтвори едно кърваво и ужасно око.
„Под тъмните небеса“ на своето време той тръгва към най-светлата си кота. От нея до нас слиза разблудната царкиня, отиваме до тихия дом в белоцветните вишни, до стария бивак край Струма.
Няколко години след това неговите приятели Димитър Подвързачов, Николай Лилиев и Константин Константинов ще съберат стиховете му и пътуващи книжари ще разнасят малка книжка със сини корици, на която стои скромното заглавие „Стихотворения“. И още по-скромно в горния край е написано името на автора. Тази малка книжка е първият отговор, който подпоручик Димчо Дебелянов получава, че живее.
