Стихосбирка „Отдадени на небето, посветени на земята“ издаде подполковник о.з. Стоян Бобев – един от емблематичните поети, родени да летят
Подполковникът от запаса Стоян Бобев е роден на 12 октомври 1941 г. Завършва Военновъздушното училище „Георги Бенковски” през 1965 г. със специалност летец-пилот. Служил е във 22-ри изтребително-бомбардировъчен авиополк „Безмер“, 21-ви изтребителен авиополк „Узунджово“ и 25-и изтребително-бомбардировъчен авиополк „Чешнегирово“. Заемал е длъжности от младши пилот до началник на „Въздушно-стрелкова подготовка“ на полк. Летял е на самолети Як-11, Л-29, МиГ-15, МиГ-17, МиГ-19 и МиГ-23БН. Има 1800 летателни часа. Военен пилот – първи клас.
Стиховете му са популярни сред авиационните среди, а името му е емблематично за пилот и поет. През 1995 г. излиза стихосбирката му „Мечти, превърнати в минало”. Негови стихове са включени в колективната стихосбирка на военни летци-пилоти „Дъх на небе“ и в антологията „Поети, родени да летят“. В началото на тази година излезе стихосбирката на Стоян Бобев „Отдадени на небето, посветени на земята“, под редакцията на полковник о.з. Светлозар Асенов. Тя е издадена със съдействието на фондация „Български ВВС“ и инициативен комитет „70 години 25 ИБАБ – „Чешнегирово“. В нея е включен и споменът „Моят полет с НЛО“.
В предговора към стихосбирката, написан от подполковник о.з. Иван Ерев – майстор на маневрения въздушен бой, се казва: „…Пилотите умират всеки път в обятията на раздялата. Каква жестока философия! Длъжен си да пестиш сили за дълголетие, а трябва да дадеш всичко, дори за краткия полет на скромното желание.
Често си задаваш въпроси и търсиш отговори за тях. Налага се да набираш големи височини, търсейки трудния отговор. Случва се да те връщат обратно, ако не си отговорил на някой дребен, но все пак въпрос. Не си ли стъпил здраво на земята, няма защо да мечтаеш за луната. Силен е онзи, който може да превръща мечтите в минало.
Поетът премина през трънливите пътеки на смелите, събра разпилените листове на една младост, поела съм вечността, за да остане в ръцете на историята бисер, шлифован с романтика.
Всеки, обикнал стиховете на Стоян Бобев, се влива в състава на звездното семейство, чийто смисъл и цел са делото на авиацията.“
Нощен полет
Над старта тъмен, полунощ настъпва.
Небето в черни облаци пълзи.
Една звезда, снагата им пробила
в капака на кабината блести.
А стари хора чувал съм да казват
щом в светъл порив паднела звезда,
една душа напускала земята
и ставала другар на вечността.
Но стига чудни мисли. Старт! Излитам!
Машината издава тежък вой.
Настръхнала от пистата се вдига
и впива нос в облачния слой.
Светът остава шепа циферблати,
огрени с пестелива светлина.
В стъклата като призрачета малки
се пръскат електрически слънца.
Над облаците чудна зимна нощ е,
посреща ме изгрялата луна.
Затичаха звездите по фанара –
невиждана, неземна красота.
Внезапен гръм двигателя разтърси,
тресяха се металните крила.
Турбината изстена и замлъкна,
обгърна ме злокобна тишина.
Една звезда в небето се откъсна
и светла диря догоря край мен.
Земя, прости ми, ако не успея,
остана ли на облаците в плен.
Кажи им, че не се предадох.
Ръката ми в слабост не вини.
Спокойствие, от теб докрай зависи
до сетния си дъх да сме летци…
Над старта тъмен, полунощ минава,
просветват в гарадока светлини.
Над вълните
На летците, преминали
нискополетната програма над море
Само вода.
И тревожни, напрегнати прибори.
Ръката отсича последните метри със нож
и победила волята –
сантиметър не иска да пусне надолу.
Едно трепване само.
Един миг на неправилно дишане
и тази безкрайна вода
с многотонен капак
ще скрие света от очите ти…
Но ако не сме рискували,
ако не сме се обричали,
ако не вярвахме в себе си
и не сме страстно обичали,
щеше ли слънце да има
във дните ни?
Трепет
На летците-ветерани
Как бият слепоочията! Ще се пръснат!
От болка чак душата ми завря.
Приятел мой от близкото летище
със своя изтребител прелетя.
Изскочих на терасата разгърден,
настръхнал срещу идващия ден.
Откъсната от земното притегляне
се спускаше кабината към мен.
За кой ли път отново в нея сядам,
ръката ми на щурвала опря,
стрелките заговориха пред мене,
почувствах като жива скоростта.
И сякаш на студената тераса
се сблъскаха светкавиците в мен…
Приятелю, след всеки полет – кацай,
но на земята не оставай в плен.
Останеш ли, ще си загубил всичко.
Ще бъдеш като птица без крила.
Повярвай ми, ужасно ще ти липсват
онази волност и височина,
задъхания шепот на мотора,
другарите, напрегнатите дни
и като мен ще бързаш към балкона,
когато друг над тебе прелети.
Импресия
Едно бяло,
учудено облаче…
Някога, като деца,
мечтаехме да го
докоснем…
Днес го вземам
при мен в кабината
и го понасям –
светло и чисто…
Небето е моята майка сега
и аз го прегръщам –
завинаги!
Благодарност
Горе, горе, високо в просторите!
Дръзновени младежки мечти!
Ти, небе, още в ранното детство
като приказен свят ме плени!
Как съм стигнал до тебе, аз зная:
ако щеш, наречи го съдба!
Мен ме викаше вечно безкрая,
затова в своя свят ме избра!
Всичко, всичко сега ти отдавам –
своя ум, свойта кръв и сърце!
Ти ме научи да побеждавам
и да оставам дете!
Моят полет с НЛО
Ноември, 1967 година. Изпълнявах нощен полет по маршрут. В курс 360 градуса. Прелитах от Южна към Северна България, когато почти във фронт, на 15-20 метра от дясното крило застана голям светъл диск. Не изпитах стрес, защото летеше с мен, както се лети в двойка. Реагираше на всяко мое действие, както воденият следва водача. В продължение на две минути имах възможност да го разгледам много внимателно. Диаметър 10-15 метра. Отгоре равен, отдолу, от средата, значително се разширяваше надолу. Помислих си, вероятно там са екипажът и двигателите. Метално-жълт цвят на обекта.
Изведнъж без никакъв завой тръгна точно на изток и за 4-5 секунди се скри зад хоризонта. Двата двигателя рисуваха зигзагобразни, червени, дълги следи.
До тук съм. Ако искате, вярвайте. Халюцинации не съм имал през живота си. Бях на 25 години, в отлично здраве. Рано или късно поколенията ще видят такива двигатели и такива скорости.
