Управляващите в Скопие се опитват да излязат от клопката, която сами си поставиха с фразата „В София няма с кого да се разговаря
Голямото разочарование – лично и политическо, на премиера на Северна Македония Християн Мицкоски бе, че темата за отношенията между Скопие и София не попадна в дневния ред на българското общество по време на предизборната кампания за парламентарния вот на 19 април т.г. Има много причини за това, но една от тях е защото политическите партии у нас разбраха, че българите се вълнуват от далече по-сериозни и важни въпроси за своето и на държавата битие. А на партиите тя може и да нанесе щети. И българите отидоха пред урните и дадоха гласа си без да имат безпокойството, че темата за връзките ни със Северна Македония им е липсвала при определяне на бюлетината, която да гласуват.
А как му се искаше на Мицкоски и на неговото обкръжение българският гласоподавател и политик да става и ляга с вълненията около това защо евроинтеграцията на Северна Македония не върви.
И кой носи основната вина за това? Според реториката на Мицкоски, и в двата случая отговорът е България. В кореспондентските си години в Скопие съм се нагледал и наслушал на какво ли не за това, че всичко неприятно и лошо, а и дори трагично, което става в съседната държава, си има виновник и това е „източният съсед“. Това отразява една ментална реалност, която за съжаление се превръща все повече в държавна политика. Лесно би било да кажем, че не можем да избираме съседите си, но в случая със Северна Македония би било безотговорно предвид цялата специфика на отношенията между хората от двете страни на границата.
Ако управляващият екип в Скопие начело с Християн Мицкоски искаше да наложи темата за вината на България за блокирания европът на Северна Македония в предизборната кампания у нас, сега след резултата от вота се оказва, че проблемът е друг. И той изразява цялата противоречивост и демагогия на поведението, характерни за премиера на съседната държава по отношение на България. От момента, в който на 8 май 2024 г. ВМРО-ДПМНЕ спечели парламентарните и президентски избори в Северна Македония и състави правителство с парламентарно мнозинство с подкрепата на своите коалиционни партньори, основна теза на Мицкоски и неговия екип стана мантрата, че отношенията между нашите страни не могат да се развиват защото „в София няма с кого да се разговаря“. Честата смяна на служебни кабинети, очевидната липса на парламентарна и политическа стабилност и предвидимост у нас бяха аргументът, с който Мицкоски се оправдаваше, че не може да поддържа редовни контакти и да развива добросъседски отношения с България. Разбира се, липсата на стабилен политически живот у нас даваше основание на Мицкоски да прехвърля вината за блокирания двустранен диалог върху София.
Версията беше удобна за него и правителството му: ще развиваме отношения с България, когато там се създаде стабилност и предвидимост, казваше той. И се надяваше подобна ситуация никога да не дойде. Парадокс? Не, напротив, съзнателно поведение на човек, който хем иска да изглежда сериозен и загрижен политик и държавник, хем иска това да става за чужда, в случая, българска сметка. И това „вървеше“ пред неговите избиратели вътре в страната като оправдание, че всички въпроси в двустранните ни отношения остават отворени дотогава, докато България не оправи нещата в собствения си двор.
В София има вече сериозно парламентарно мнозинство и кабинет с премиер доскорошният президент Румен Радев, първите крачки на кабинета издават намерение за дълъг хоризонт, персоналната и институционална вертикала така се подреди, че темата за отношенията ни със Северна Македония да попадне в компетентни ръце. Това в Скопие уж го чакаха отдавна, уж на това разчитаха, а изведнъж се оказа, че нямат отговор на новата политическа и парламентарна ситуация у нас.
Може би не знаете, но и в най-елементарната добросъседска протоколна процедура като поздравления за изборната победа Мицкоски изпусна шанса да бъде един от първите, който да вдигне телефона и да честити на Румен Радев. Направи го, разбира се, но неохотно и изчаквайки достатъчно време, за да усети накъде духа вятърът.
Дори фактът, че неговият модел за подражание на терена на демагогията и популизма, сръбският президент Александър Вучич пръв поздрави Радев, ако се вярва на съобщенията от Белград, не му повлия. Трябваше един местен журналист от Скопие да прояви настойчивост Мицкоски да отговори ще покани ли току-що гласувания като премиер от българския парламент Румен Радев на посещение в Северна Македония, та едва ли не изнудено Мицкоски да каже: е, добре, щом толкова настоявате, каня го в Скопие. Така не се прави, уважаеми!
На всичко отгоре стана ясно, че и в протоколно отношение нещо не е наред, защото ако се спазва реципрочността в отношенията ни, на която толкова много държат в Скопие, сега е ред на премиер на Северна Македония, независимо как се казва той, да направи посещение в България на гости на своя български колега, без значение кой е той. Дипломацията е консервативна и си има правила, които не бива да се нарушават. Ако искаме да спазваме добрия тон, разбира се.
И тъкмо понеже не знаят как да реагират и да излязат от клопката, която сами си заложиха с това „в София няма с кого да се разговаря“, се случи онази дребнава провокацияпо повод думите на външния ни министър Велислава Петрова. Защо била казала на първата си среща с нейния колега от Скопие Тимчо Муцунски „северномакедонски партньори“? Той, Муцунски вече доказа на практика, че по отношение на България не може да мисли другояче освен като обект за провокация. Не сте забравили онзи досаден случай с едно липсващо знаменце на масата при срещата Радев-Гордана Силяновска, нали?
И сега – какво? Тимчо Муцунски раздуха случая с изречената от Велислава Петрова фраза, защото друго не знае, не може, а май и не иска да прави. Ще се обясняваме от двете страни на границата какво е искала да каже външният ни министър. Ще търпим обвинения, че не се съобразяваме с крайно изострената чувствителност на гражданите и политиците край Вардар относно тънките разлики в употребата на прилагателни, произлизащи от сегашното име Северна Македония. Ще гледаме с учудване как и у нас се завихря дебат по този въпрос, без да имаме каквато и да е нужда от него. И в този дебат спорещите със страст страни ще търсят аргументи в подкрепа на противоположните си тези в Преспанския договор между Атина и Скопие от юни 2018 година…
Мицкоски и екипът му ще искат да печелят време, за да могат да излязат от кашата, която сами забъркаха. Те искат да намерят отговор не само на видимата стабилност, която се създава в България, но и на предложението за референдум за това дали да бъдат направени промени в конституцията на страната и в нея да бъдат записани както местните българи, така и хървати, и евреи. И по този начин да се отпуши тапата по европейския път на страната. Идеята да се пита суверена по този важен въпрос е на стария и опитен дипломат Виктор Габер. Тя вече е формализирана и внесена в Собранието в Скопие, за да мине парламентарната процедура. Не знам на какво се надяват дипломатът Габер и стоящите зад него политически сили, но веднага казвам, че лансирането на идеята за референдум за промени в основния закон е и съобщение за нейната предизвестена смърт.
Най-малкото, защото край Вардар, в политическото и обществено битие на Северна Македония понятието „референдум“ е мръсна дума. Младата балканска държава, която първи признахме, се роди в резултат на допитване, което и днес, толкова години след него, повече навява югоносталгия, отколкото да радва с получената свобода. Вторият референдум, през есента на 2018 г. стана аргумент в полза на смяната на името на държавата с толкова мразеното прилагателно „Северна“. А сега – трети за нова промяна в конституцията и вписване на българите в нея? Няма да мине. Атаката срещу него – масова като численост и неприятна като изказ вече е в ход. Типично по модела „Мицкоски“.
