През есента на 1915 г. Европа вече повече от година е обхваната от война, която променя политическата карта на континента. Армиите на Великобритания, Франция и Русия се сражават срещу Германия и Австро-Унгария, а Османската империя също се включва на страната на Централните сили. В този конфликт България се оказва пред решение, което ще определи съдбата ѝ за години напред.
Споменът за Междусъюзническата война от 1913 г. все още е болезнен. Букурещкият мирен договор лишава страната от Южна Добруджа, а значителни територии в Македония остават извън българските граници. Националното обединение, за което поколения българи са мечтали след Освобождението, изглежда отдалечено. В обществото се засилва убеждението, че изгубените земи могат да бъдат възстановени единствено чрез ново политическо и военно усилие.
Когато през лятото на 1914 г. избухва Първата световна война, България обявява неутралитет. Правителството на Васил Радославов и цар Фердинанд I изчакват развитието на конфликта и водят преговори с двата воюващи лагера. София трябва да прецени не само обещанията за териториални придобивки, но и военните възможности на съюзниците, географското положение на страната и риска от нова национална катастрофа.
И двете коалиции имат интерес от българското участие. Географското положение на България е особено важно за контрола над Балканите и за комуникациите между Централна Европа и Османската империя. За Съглашението българската подкрепа би могла да промени съотношението на силите на Балканския полуостров. За Германия и Австро-Унгария тя е необходима за разгрома на Сърбия и за осигуряването на сухопътна връзка с османския им съюзник.
Териториалният въпрос се оказва решаващ. Българското правителство търси гаранции за придобиването на Македония и за ревизия на границите, установени след Междусъюзническата война. Предложенията на Съглашението не дават достатъчно сигурност за желаните придобивки, докато Централните сили предлагат конкретни териториални ангажименти и военна подкрепа срещу Сърбия.
На 6 септември 1915 г. България подписва договор за съюз с Германия, както и военна конвенция с Германия и Австро-Унгария. Споразуменията обвързват страната с Централните сили и предвиждат участие във военните действия срещу Сърбия. На 23 септември започва общата мобилизация – армията преминава от мирновременна организация към подготовка за мащабна военна кампания.
На 14 октомври 1915 г. цар Фердинанд I издава манифест за обявяване на война на Сърбия. България официално влиза в Първата световна война на страната на Централните сили. Решението е представено като стъпка към националното обединение, но то поставя страната и пред огромен риск: България отново залага бъдещето си на изхода от голям европейски конфликт.
Настъплението и военните успехи
Българската армия започва настъпление срещу Сърбия в координация с германските и австро-унгарските сили. Действията на Първа армия по северозападното направление и на Втора армия в Македония имат ключова задача – да разгромят сръбските сили и да прекъснат връзката им с пристигналите в Солун съюзнически войски.
Втора армия настъпва към Скопие и долината на Вардар, за да овладее важните комуникации и да попречи на сръбската армия да получава подкрепления от юг. Първа армия действа по на север и участва в разгрома на сръбската отбрана. Въпреки съпротивата, българските войски постигат значителни успехи, а сръбската армия е принудена да отстъпва през Албания.
Кампанията обаче не приключва с разгрома на Сърбия. На Солунския фронт се установяват сили на Съглашението, които постепенно увеличават присъствието си. Българската армия трябва да се сражава на продължителен фронт, при сложни снабдителни условия и с нарастващо напрежение върху човешките и материалните ресурси на държавата.
През 1916 г. войната се разширява и в Добруджа. Българските войски участват в кампанията срещу Румъния, която се включва във войната на страната на Съглашението. Победите при Тутракан и Добрич са сред най-значимите успехи на българското оръжие през този период. Овладяването на Тутракан, силно укрепен румънски пункт на Дунав, демонстрира способността на българската армия да организира и проведе успешна настъпателна операция срещу подготвена отбрана.
На Македонския фронт особено място заемат боевете при Дойран. През 1917 и 1918 г. българските войски под командването на генерал Владимир Вазов изграждат и отбраняват укрепена позиция, която устоява на многократни атаки на съюзническите сили. Дойранската отбрана се превръща в един от най-известните примери за устойчивост и умело използване на терена, укрепленията и артилерията.
Но зад тези победи стои и друга реалност. Войната изисква непрекъсната мобилизация на хора и ресурси. Хиляди семейства изпращат синовете и бащите си на фронта, земеделието губи работна ръка, а снабдяването на населението става все по-трудно. Продължителните бойни действия, загубите и недостигът на основни стоки постепенно изтощават страната.
От победите към изтощението
През 1918 г. положението на България се влошава. Военното напрежение, икономическите затруднения и продължителната раздяла между фронта и дома подкопават устойчивостта на армията и обществото. Съюзническите сили на Солунския фронт подготвят настъпление, а българските войници са изправени пред нови изпитания след години на непрекъснати сражения.
През септември 1918 г. съюзническият пробив при Добро поле предизвиква тежка криза на Македонския фронт. Части от българската армия отстъпват, а сред войниците избухва недоволство, което прераства във войнишки бунт. Ситуацията показва пределите на военната и обществената издръжливост след повече от три години война.
На 29 септември 1918 г. България подписва Солунското примирие и прекратява участието си във военните действия. Страната е първата от Централните сили, която излиза от войната. Само три години след влизането си в конфликта тя е принудена да приеме поражението и тежките политически последици от него.
На 27 ноември 1919 г. е подписан Ньойският договор. България губи Западна Тракия, която осигурява излаз на Егейско море, Западните покрайнини са предадени на Кралството на сърби, хървати и словенци, а армията е ограничена по численост и въоръжение. Южна Добруджа вече е отстъпена на Румъния с Букурещкия договор от 1913 г. Така страната преживява втора национална катастрофа в рамките на едно десетилетие.
Историята отвъд победата и поражението
Българското участие в Първата световна война остава сложна и противоречива страница от националната история. От едната страна са военните успехи при Сърбия, Тутракан, Добрич и Дойран. От другата са човешките загуби, икономическото изтощение и политическите последици, които променят живота на поколения българи.
Тази история не може да бъде разбрана единствено чрез списъка на победите или чрез равносметката на поражението. Тя изисква да се разгледат решенията на политическото и военното ръководство, реалните възможности на държавата и очакванията на обществото, което се надява чрез войната да постигне национално обединение.
На бойното поле българските войници проявяват издръжливост и храброст, но съдбата на страната се определя и от фактори, които надхвърлят личния подвиг – дипломатическите съюзи, ресурсите на воюващите държави, продължителността на конфликта и променящото се съотношение на силите.
Днес паметниците, военните гробища, архивните документи и семейните спомени пазят следите от тези събития. Зад всяка дата стоят човешки съдби – на загинали, ранени, пленени и завърнали се у дома военнослужещи, както и на семействата, които чакат вест от фронта.
14 октомври 1915 г. бележи началото на българското участие в една от най-разрушителните войни в историята. Тази дата ни напомня колко тежък е изборът на държавата във време на международна криза и колко дълго могат да се усещат последиците от него.
Паметта за българския войник е неотделима от паметта за самата война – за проявената храброст, за понесените жертви и за цената, която обществото плаща. Да помним тази история означава не само да почитаме загиналите, но и да търсим уроците, които миналото оставя на следващите поколения.
