В обсъждането на Бюджет ‘2015 в частта му за отбрана се отразява и отношението на обществото към тази сфера. Най-общо, през последните 25 г. има два периода в развитието на сектора Отбрана – до влизането ни в НАТО и след него. Понятието отбрана след 1989-а почти изчезна и се вля в понятието национална сигурност. Ориентацията към членството в Алианса практически лишаваше страната от каквито и да е перспективни планове за развитие на Въоръжените сили и на военната техника. Не можеш да имаш дългосрочни планове и да инвестираш средства, когато се целиш да влезеш в колективна система за отбрана, но още не си там.
По онова време беше трудно да се справяме с огромната армия и техника, която изискваше поддръжка, охрана, експлоатация, без ясна перспектива какво ще правим с тях. През този период се отказахме от разработване на настъпателни операции, остана само отбранителната. И в това
състояние на разпад на нещо голямо
което вече не ни върши работа, влязохме в НАТО. С членството ни в Алианса от 2004 г. трябваше да се постигне съвместимост, като проблемът започваше от езика и завършваше с военната техника и свързочните средства. Имахме големия проблем с постигане на комуникационна съвместимост, за да влезем в системите на командването и управлението на НАТО с противовъздушната защита на страната, където може би най-бързо се придвижихме. Последва обновяването на парка, отказ от притежаването на ракети със средна далекобойност. Имаше скандали, не всичко мина гладко.
Позицията ни беше очакване към член Пети на Вашингтонския договор, т.е. ние няма да развием пълноценна отбрана, но ако имаме проблем, съюзниците ще ни помогнат. С изключение на отделни експертни гласове и днес пренебрегваме напълно член Трети на договора, който изисква да сме в състояние да осигуряваме сами териториалната си сигурност и отбрана. Не бих казал, че с днешна дата можем да го направим по много причини. Армията ни не е в състояние да изпълни някои от изискванията на член Трети и затова стоим в хипотезата на член Пети.
Около 70% от армията ни трябваше значително да се съкрати, да закрием много гарнизони, да се разделим с използването на различни видове техника, да се ориентираме към купуването на различни средства, най-често въздушни, свързочни и комуникационни, които не бяха съгласувани толкова със съществуващата техника. Въпросът за това как да си превъоръжим военновъздушния парк и до днес е отворен.
През 1990 г. заварихме 17 различни модела военновъздушна бойна техника от съветския парк. Поддържането, рециклирането, ремонтите, обновяването й очевидно не беше възможно. Загубихме контакт с руската лицензионна система, а и не желаехме да останем в тази орбита, и се ориентирахме към западната с различни доставчици. Но без да сме синхронизирали помежду си усилията и без да имаме дългосрочен план от тези 17 вида военновъздушна техника какво ще ни трябва, например, след 25 г. Такъв план не беше създаден. Не съществува закон от типа на т.нар. основни закони въобще в нашата законодателна практика, които изискват за промяната си квалифицирано мнозинство от две трети. С такива закони по света при смяна на правителствата се осигуряват дългосрочни програми и приемственост в приоритетни сфери като здравеопазване, образование, отбрана, пенсионно дело.
Но у нас през годините системата за сигурност и отбрана се мисли мандатно. От 11-те цели се харчеше по 2-3, после и те бяха забравени. Няма последователност и приемственост на тези политики. Приемственост има в това, че задълбочаваме контактите с НАТО, осъществяваме по-тесни връзки с някои доставчици и като малка държава попадаме под натиска на силни лобита. Но невинаги се огъваме. Президентът Саркози не успя да ни наложи да закупим корветите, което като сделка ни поставяше в зависимост, без да знаем какво точно купуваме. Политиката ни по превъоръжаването е неравна, опакована с думи като трансформация и модернизация, с които прикриваме важната за нас
приемственост в политиката на отбрана
и национална сигурност като цяло. Стратегията за национална сигурност от времето на министър Аню Ангелов е предпоставка за създаване на приемственост в тези политики. Тя по същество приключи усилията на няколко правителства и в текстовете си самата тя осигури приемственост. В нея има важни неща като ключовата позиция, че за състоянието на националната сигурност трябва да съдим по сигурността на отделния гражданин. И че трябва да подредим с един закон за националната сигурност двора на сигурността, за да видим кое как ще развиваме. Позицията да се развива отбраната, сякаш е различно пространство от това на националната сигурност, а армията, свързана с НАТО – по своя писта, е абсолютно лишена от основание. Армията е гръбнакът на сигурността на страната. И ако я изолираме от процесите в другите сегменти на системата на сигурност, все едно я харизваме на някой външен интерес. Тя трябва да е ядрото на развитието на нашата сигурност, а да има съвместимост с някои външни задачи като участие в мисии. Някои хора мислят само с категориите на колективната сигурност и отбрана. Ние сме участници в нея, но сме стълбът на националната си отбрана. И вече около този стълб се подреждат другите участници, защото в критични ситуации винаги се търси помощ от армията (и после не й се плаща). Тя трябва да е поставена в центъра по правилно законово разписан начин с хоризонтални взаимоотношения, а да не е натоварена с дузина функции и задачи, половината от които на други ведомства, и които виждаме в Закона за отбраната.
Това се случва, защото не е решен големият въпрос за закона за националната сигурност. И докато го няма, винаги ще сме в дълг, когато трябва да се направи нещо съвместно в сигурността. Както след промените не знаехме какво да правим с армията, преди да влезем в колективната система на НАТО, така и сега не знаем какво да правим със сигурността си, докато не сме изградили закона за сигурността по един разумен начин. Не искам този закон да го видя претупан. За подготовката му трябва да се използва експертният потенциал на страната и той да стане
добра основа за т.нар. синергетичен ефект
Без да имам илюзията, че сами ще можем да си осигуряваме отбраната в скоро време, ако постигнем синергетичен ефект между играчите в системата на сигурността, ще се доближим много до тази възможност. Защото това не е работа само на военните хора. И държавата трябва много сериозно да погледне собствения си двор. Не можеш безкрайно да давиш хората с улици, пълни с вода и риба, и да се правиш, че това няма общо с частното ползване на водоемите. Хората биват унижавани по този начин, армията – свръхексплоатирана, силите ни за реакция – изчерпвани, заради това, че някой печели от риба или от вода. Бих искал поне веднъж през тези 2 г. на наводнения да чуя, че вината за жертвите е в частния интерес на стопаните на водохранилищата. Ето за какво си харчим парите за отбрана и бедствия, а и не можем да покрием реалните нужди с тях. Ако така измъчваме системата си за сигурност, ще продължаваме да живеем в хаос. Огромни тиради се чуват каква опасност е „Ислямската държава“, а реално тя не е допринесла с лев загуба за страната, а нашият собствен бандитизъм ни дави, мачка ни, а за щетите от него не говорим.
Така че сигурността зависи преди всичко от нормалното функциониране на държавността, от синхронизиране чрез закон на всичките й елементи и от строгия контрол. Нито веднъж не казвам от повече пари. А говоря за начина, по който харчим и употребяваме наличните средства. На нас и бюджета на САЩ да ни дадат, ще го опропастим. Парите са далеч назад в редицата от фактори, които биха направили сигурността ни по-синергетична, като разглеждаме отбраната като основен стълб в националната сигурност.
Всичко това първо трябва да го видим в програмите на партиите, които отиват на власт. Но между партиите в коалиционното управление не трябва да има различия по отношение ефикасността на държавата и подредбата на националната сигурност.
Записа
Росица Цонева
