Цончо Драгански
Оставаше време и за приятелски отношения с унгарците. Отначало селяните ни приеха с известно подозрение. Но ние започнахме да им помагаме и се опознахме. Имаше веселби с чардаш и ръченица, продължава разказа си 93-годишният ветеран от Втората световна война.
Как е взел решението си да замине на фронта? Бай Борис, както е известен сред хората от военнопатриотичните организации в Пловдив, обяснява, че е започнал войнишката си служба в артилерийския полк в Самоков на 15 септември 1942 г. И е трябвало да се уволнява след точно две години. Но полкът вече се е подготвял за фронта. Можел е да не замине, защото трима мъже от неговия род са били изчезнали безследно, а нареждането на министър-председателя Кимон Георгиев било такива хора да се освобождават. Но той е пожелал да отиде
доброволно на фронта
Произведен е в звание „подофицер“ и е назначен за командир на свързочно отделение. Интересното е, че командирът на дивизията генерал-майор Ангел Доцев е бил ротен командир на баща му. Но роденият на 25 януари 1922 г. Борис не помни своя баща, загинал безследно в размирните времена през 1925 г.
На Македонския фронт снабдяването не беше сигурно. А при Драва не сме закъсвали нито за храна, нито за боеприпаси, връща се отново към онези дни на 1945 г. ветеранът от войните. С огорчение посочва, че тогава са били обстрелвани и от българи. Един авиатор, известен като бай Петко, е излитал от немско летище и е кръжал над българските позиции. Унищожил е коне и хора, но най-много коне, защото те били завързани и не могли да бягат.
От друг самолет нощно време хвърляха листовки над окопите, в които пишеше да се връщаме, защото тази война не била наша. Това се правеше под ръководството на известния Ванче Михайлов. Имаше групички, които наистина напускаха фронта, и то без наказания. Но пак се връщаха. Някои от тях минаваха по желание реката, за да вземат пленник и така да се докажат. Извършваха това под прикриващия огън на артилерията, разказва Борис Гърнев,
Кой е бил най-тежкият му ден на фронта? Много са, отчита ветеранът и се спира на един от тях. В нощта на 5 срещу 6 март батареята, в който служил, била на фланга на 3-а Балканска дивизия. Оръдията стреляли в основното направление преди германците да пробият. Но след това са ги насочили на 45 градуса, за да бият почти в коритото на река Драва. Много снаряди са изстреляли, но веднага са им подавали нови боеприпаси. Артилерията, която е била в главното направление, понесла жертви при отстъплението си и донякъде е била унищожена. Ние, завършва спомена си бай Борис, бяхме на фланга и така да се каже, не се огънахме в тази ужасна нощ. По-късно лично генерал Владимир Стойчев го е наградил с
орден „За храброст“
Интересен е бил досегашният му живот. Работил е като орач и кмет, служил е като офицер в Българската армия, бил е инструктор по селско стопанство, завършил е „Икономика на съобщенията“ и е заемал отговорни длъжности в пощите. Сега Борис Гърнев е член на Пловдивската областна организация на Съюза на ветераните от войните и отговаря за родолюбивата дейност.
И на 93 години, които навърши скоро, подполковникът от запаса, се чувства жизнен. Продължава да е един от авторите на бюлетина за информация, просвета и култура „Велик завет“. Неговото най-голямо желание е най-сетне Пловдив да има Паметник на загиналите във войните, пред който в тържествени случаи да бъдат полагани цветя. Сега това се прави пред паметника на Гюро Михайлов. А той, заявява бай Борис, може да е образец на спазването на уставите за онова време, но не е герой от войните.
Да направиш избор
Войниците бяха като застинали – един бе забил длан в пръстта, сякаш е търсил последна опора в замръзналата земя, други гледаха, като че ли всеки момент ще проговорят. А мартеничките по униформите се вееха от вятъра… Няма никога да забравя тази страшна картина от боевете на Драва преди 70 години. Бях се облегнала на едно счупено от снаряд дърво, наблюдавах мъртвите и се надявах някой да помръдне. Командирът на санитарния взвод ме подкани бързо да се съвзема, защото нямало време, ще се стъмни и рискуваме да погребем някой жив. Хванах един ботуш и го дръпнах, а с него се измъкна и откъснат крак. Извиках уплашено, но намерих документите на убития, който се оказа 25-годишен младеж. Копаехме масови гробове за загиналите. Над мъртвите слагахме одеяла, поне пръстта да не пада направо върху тях…
Такъв е един от спомените за онези дни на Драва на 88-годишнита Мера Стоилова – почетен председател на областния съвет в Пловдив на Съюза на ветераните от войните. Отначало не са я искали за доброволка, защото не била навършила 18 години. Но един капитан е помогнал и я записали в Пловдив в санитарен взвод в сформираната 5-а хирургическа болница, която се е движела по-назад от боевете. Но било получено съобщение – на Драва е ад и трябвало най-малко 10 от 50-те момичета да отидат на първа бойна линия. Хвърляли жребий и се е паднало и на нея да замине. Искали са да я спрат, но е заявила, че това е нейният избор…
Сега Мера чувства признанието. Вече има 68 години съвместен семеен живот с о.з. генерал-полковник Димитър Стоилов, също участвал във Втората световна война. Отгледала е син и дъщеря, радва се на внуци и правнуци. Но голямата й болка е, че в Пловдив няма Паметник на загиналите във войните. А този въпрос тя е поставяла непрекъснато от 1973 г. Заедно с годините са си заминали от този свят и много фронтоваци. Остава идеята за паметник, зад която продължава да е Мера Стоилова.
