Десетки пъти съм чувал от бащини устни историята от стихотворението на Вазов „Грамада”. Винаги по пътя от Монтана до Берковица. Сега едва ли някой му иде да се сеща за стиховете на Патриарха… Времената са различни, трудни, нервни. Величественият Балкан обаче си е същият. А погледът, дори докато шофирате по същото трасе, не може да не се спре за миг върху най-високото. Нейде в облаците, на 2016 метра по-високо от морето. Там, където се издига връх Ком.
В момента вървят ремонтни работи по шосетата около 
Берковица
Преминаващите транзит вече няма да влизат в китното планинско градче, няма да подминават стогодишната жп гара и няма да спират за по глътка кафе в единствената читава бензиностанция наоколо. Но ако искате да тръгнете към Ком, задължително ще минете през Берковица. Покрай останките от изгорелия преди близо 40 години стар берковски хан, познат на местните като страхотна кръчма по онова време, покрай музея на Вазов, старинната църква, зад която се мярка силуетът на прочутата кула с часовника и след това нагоре покрай реката. Към Беговица.
За разлика от другите популярни планински български градове тук сякаш времето е спряло. Някъде в 80-те години на миналото столетие. Или поне така изглежда през стъклото на автомобила. Битието на Северозапада е тъжно. Меко казано.
Може би единствен стадионът е в спретнат и модерен вид и дори в онази събота трибуните бяха пълни заради футболен мач от окръжните групи. Както всички планинци берковчани са спортни хора и си обичат своя тим – естествено носещ името „Ком“.
През седемдесетте години тук дори се подготвяше националният футболен тим със славните играчи от поколението след Гунди. А присъствието естествено бе всенароден празник. Беше…
Оттук до новата хижа „Ком“ са 13 километра. По много добре поддържан еднолентов асфалтиран планински път. Сред дивата природа. Без реклами и подканващи табели. Ще минете само през една останала от времето на соца арка с надпис „Добре дошли в Берковския балкан“.
Няма как да карате бързо, пък и не бива. Времето сякаш и спряло и е толкова красиво. Особено през есента, когато златистите багри на буковата гора омайват. И така неусетно стигате до Курията, огромна поляна, която за жалост няма нищо общо с красивите картинки от Родопите, например. Бурени, храсти и ниски дървета превземат тучната трева. Тъжно изглежда и направеното от чичо Анго, известен местен хижар, пак през онези далечни 80-те години, футболно игрище в долната част на ливадата. Всъщност само малцина побелели знаят, че това е място отредено за футбол. Било.
Иначе новата хижа е запазила духа на седемдестте от времето на Чоч. Един от също колоритните хижари в миналото. В горната част на Курията в добър вид се намира някогашната хижа на общината в Берковица, сега със странното име „Бобиком“. Навремето на плаца пред тази постройка стотици деца от региона правеха първите си стъпки върху ските, а повечето от порасналите сега хлапета никога няма да забравят невероятния билков чай на чичо Анго. Чай, който даваше крила, за да се качат по стръмното и да се спуснат надолу, отново и отново без капчица умора. Тогава скивлековете бяха химера.
Сега някой е направил бетонна пътека през цялата ливада до „Бобиком“. Обозначена е като път за инвалиди, съградена е и малка постройка с достъп за трудноподвижни хора. От една страна похвално, от друга просто изглежда, че са усвоени едни пари. Пътеката на места е заблатена и зле поддържана, което говори, че едва ли често се използва. Но дано да не съм прав в тази констатация. Иначе въпросното „съоръжение“ със сигурност ще е опасно за любителите на пързалка с найлон или обикновена шейна. Колкото до
карането на ски
единствената писта, със скромна трудност, е оборудвана влек котва, има и утъпкваща машина. Оръдия за изкуствен сняг не се намира и скиорските мераци на местни и гости са подвластни на природните капризи. Всъщност по северните склонове на Стара планина сняг се задържа дълго време и на същата поляна скиори са се вихрили дори на 1 май.
Преди няколко години мощна строителна компания предложи да изгради ски-зона с кабинков лифт от Берковица и писти и лифтове чак да самия „Ком“. Естествено се намесиха екологично брадати чичковци, обитаващи жълтите павета в София, но не те, а икономическата криза стопира проекта, за който вече никой не говори.
Затова на Ком сега е тихо и диво Гората изглежда зловещо. Очевидно няма средства за достатъчно грижи. Изпочупени дървета от стихиите 
допълват тъжната гледка. Ала и в нея има нещо красиво. Разходката до Ком е отлична възможност да избягате от градската мръсотия.
Двете хижи – нова и стара, са в отлично състояние и могат да дадат приличен подслон, добра храна и топлина. По всяко време. През зимата има и откъде да наемете ски-екипировка.
От новата до старата хижа са 600 метра по каменист, изровен от пороите път. Следва най-трудното в изкачването на Ком. 
Стръмна пътека из гората. Не се притеснявайте – маркировката е перфектна, а след час може да поседнете в подножието на билото и да се насладите на първата красива панорама към Берковица и Дунавската равнина. След още 60 минути спокойно ходене по билото стигате и до върха. За да онемеете, както Вазов. Това стихче от „На Ком“ ще ви посрещне върху паметника, построен преди половин век. Към словата Вазови е кощунство нещо да се добави.
При късмет можете дори да зърнете Дунав на север и Витоша на юг. И хълмовете на Сърбия на запад. Навремето дотук се идваше с открит лист и всеки турист, случайно или не, бе пресрещан от граничари с немска овчарка. Сещате се за легендите с диверсантите, нали?
В днешни времена най-много да се разминете с някой чиляк подкарал АТВ, други пък паркират високопроходимите си джипове под върха. Истинските туристи, жадни за дивата природа, обаче са повече. Защото насладата от досега с Ком е несравнима…
Оттук окото волно прегради не намира.
Вселената пред мене покорно се простира.
Душата гордо диша. От тия планини
умът към нещо светло, голямо се стреми;
и както тез могили без трънье и без храсти,
душата ми е чиста от зависти и страсти
и пълна с упоенье, забравя за светът,
при туй величье нямо утихнува ядът,
и само ветровете – възушни буйни орди,
от връх на връх пренасят напевите си горди.
