От Хърватия преминаваме в Черна гора без забавяне на граничния пункт, само с проверка на личните карти. Местността е гориста, а шосето се спуска към морския бряг.
След броени минути
навлизаме в градска зона
Това е Херцег Нови – градът в северния край на Которския залив.
В първия супермаркет, край който спираме, устанявяваме и че сме и в една друга зона – тази на еврото. Черна гора още не е в Европейския съюз. Страната от години обаче използва като своя национална валута еврото. Цените на стоките в Черна гора са почти колкото у нас.
От Херцег Нови започваме обиколка около Которския залив, която продължава повече от 60 километра! Няма шега. Заливът е с много разклонения. Криволичим покрай тях, наслаждавайки се на гледката. А тя е приказно съчетание на море и планина. В закътания залив водата е тиха, спокойна и… тъмна, заради сянката от високите околни върхове и гъстите крайбрежни гори. На завоите караме край малки
заливи с кокетни плажчета
пълни с почиващи хора. След това шосето отново се гмурва през гора, до следващото излизане на брега.
Пътят преминава през огърлица от неголеми селища. В едно от тях виждаме дълга върволица превозни средства, чакащи да се качат на ферибота, за да се прехвърлят на отсрещния бряг, по-близо до Котор.
Не ни се чака, пък и предпочитаме гледката край завоите, затова продължаваме по пътя. Всъщност това двулентово шосе е така наречената Ядранска магистрала, европейско шосе Е65. Изградена е по Титово време, в някогашна Югославия през 50-те и 60-те години на 20-и век.
Води началото си далече на север – от словенско-хърватската граница, и преминава по крайбрежието на Адриатическо море. Именно по нея се движим вече няколко дни в южна посока.
Неусетно навлизаме в Котор и пътят ни отвежда право при старинната крепост. Тя е и основната забележителност на града.
Наоколо гледката е впечатляваща и
напомня скандинавски пейзаж
с високите планини, отразяващи се в тъмните огледални води на морето. Неслучайно казват, че Которският залив е най-южният фиорд в Европа.
И за да е картината пълна, на пристана на града се кипри многоетажен круизен лайнер. Само дето наколо растат палми и придават на гледката магичен тропическо-полярен вид. Влизаме в крепостта през тясна странична порта. Край тесните улички шаренеят магазини за сувенири, а по площадите са наредени масите на лъскави ресторанти. Туристическият поток е съсредоточен около основните църкви – „Св. Трифон”, „Св. Ана”, „Св. Мария”, „Св. Михайло”, „Св. Никола” и други. Часовниковата кула е строена през 17-и век.
Старият град е свидетел на бурни времена. Отчетливо е венецианското влияние в архитектурата на Котор. Градът е бил в състава на Венецианската република от 15-и почти до 19-и век.
Уникална е крепостната стена, която обгражда Котор откъм планината. Масивният каменен зид се изкачва с лъкатушене по
изключително стръмния релеф
Самата планина е толкова отвесна, че е естествено препятствие срещу всеки нападател. Но на местните явно това не им е било достатъчно. А може би и са имали прекалено много богатства за опазване? Както и да е – строили са стената право нагоре, по върлата стръмнина.
И явно са успели да опазят града си, достигнал до нас в средновековния си вид. А над главната порта все още може да се види барелеф на югославския герб и изсечена в камъка мисъл, която е приписана на Тито: „Чуждото не искаме, своето не даваме”.
Не ни се задълбочава в историята на авторството на този популярен израз и тръгваме по „магистралата”. През следващите дни откриваме хубави гледки, гостоприемни къмпинги и широки чакълени плажове край Будва и Бар.
Накрая, по път към Албания, достигаме най-после до пясъчно крайбрежие. То е в южната, равнинна част на Черна гора – между град Улцин и граничната река Бояна.
Широкият многокилометров пясъчен плаж предлага достатъчно място за всички почиващи.
Докато се гмуркаме в морето, край нас фучат джетове, а стара „Застава Юго” довлича до самата вода прицеп със скутер. Плажният живот кипи на пълни обороти. А ние се качваме в колата и даваме газ към родината, от която ни делят 700 км.
