Черната лъжа Паднал със смъртта на храбрите

Паднал със смъртта на храбрите… Такова е стандартното послание в онези „черни“ честитки, които пристигат в домовете по време на война. Някъде там, по бойните полета, техният син, съпруг, баща, брат е загинал. Шаблон, който не утешава. Но когато той е неверен, се превръща не само в тъжна вест, но и в черна лъжа.

Такива честитки заваляват в българските домове в началото на 1945 г. Войната се е пренесла далече от родните предели и близките на загиналите се питат – как така е „паднал със смъртта на храбрите“, като сега нашите не участват в боеве.
Първата фаза на нашата война е кратка, но кръвопролитна. За няма и три месеца черните вести поразяват българските домове за загиналите при Страцин, Стражин, Бела паланка, Прокупле. След това трите армии, участвали в сраженията в Югославия, са посрещнати като герои. България си отдъхва – ужасът на войната сякаш е свършил. Но командването на Червената армия има други планове. Казват, че те са приети под ентусиазирания натиск на „вожда и учителя на българския народ“ Георги Димитров, който още не смее да се прибере в родината, но пък от Москва вече се разпорежда със съдбините й. „Натягането“ пред Сталин струва на България още хиляди жертви, дадени в разстрела, наречен Сремска операция, а след това по фронтовете в Унгария. Трябвало да водим войната докрай, 
до „бърлогата 
на звяра“
за да ни признаят за равноправна съвоюваща държава. До „бърлогата на звяра“ новосформираната Първа българска армия, пришита под фуражката на маршал Толбухин и на Трети украински фронт, не стига. Крайната точка е Клагенфурт в Австрийските Алпи, където, накривил кавалерийска фуражка, генерал Владимир Стойчев напето се снима с американци и англичани. За съвоюваща държава не сме признати, „вождът и учителят“ е подвил опашка, а ортакът му Васил Коларов подписва безропотно Парижкия мирен договор.   
До него се стига след жестоки сражения във войната, след безспорния подвиг край Драва. Но и след премълчаните жестоко потушени бунтове в българската армия. Стотици войници и офицери са разстреляни без съд и присъда от помощник-командирите и от новоназначените „спецове“ – бивши партизани.  Няма официална заповед на командващия Първа българска армия генерал-лейтенант Владимир Стойчев за тези незаконни разстрели. Няма и заповед за предотвратяването им. Поне никъде не е огласена. Ако е имало някакво разпореждане от командващия – то е било устно. Или е мълчаливо съгласие с
избиването на български офицери и войници

Такъв случай беше пресъздаден в епизод от филма на Павел Вежинов и Зако Хеския „Зарево над Драва“. Войници казват, че искат да се върнат в България. Пристига помощник-командирът на полка, изпълняван от винаги положителния Георги Георгиев-Гец, неговият помощник в движение разстрелва един подполковник, а след това разправата е светкавична. Водачът на „бунтовниците“, подпоручик, изпълняван от Стефан Данаилов, просто е разстрелян. За трибунал и присъда – нищо. Въпреки героичния образ на помощник-командира се видя, че българската войска не е вървяла целокупно, с песен на уста, към Дунавската преправа. Такъв момент е документиран и в биографичната повест на Николай Павлов за поручик Никола Митов „Минирана младост“. По онова време Митов е командир на сапьорна рота. Преди тръгването за Унгария в ротата избухва недоволство, двама войници с прозвища Фокера и Шомпола призовават – България, е свободна, дадохме своето в Сърбия, връщаме се в родината, няма да слугуваме повече на руснаците и да мрем за чужди интереси. Според разказа за ослепелия и осакатен от мина поручик войниците не са разстреляни. Но недоволство, ескалиращо до бунтове, е имало. И те не са били
„подклаждани от царските офицери“
Основните двигатели в тях са войници. След жестоките сражения в Югославия бойците са очаквали да бъдат върнати в родината.  Че българските войници не са били изпълнени с възторжен ентусиазъм „да громят врага в бърлогата му“ личи и от спомените на един военноинвалид, които са от по-ранно време – още от 9 септември 1944 г. Иван Кадишев си спомня, че „паметната дата“ го заварва като войник в Битоля, в състава на Пета армия, т.н. Окупационен корпус. Навръх 9 септември веднага след вестта за случилото се в София българите са обкръжени от германски части, но успяват да се измъкнат. На другия ден преминават река Черна и в полите на Селечна планина са пресрещнати от местни партизани, чиято първа работа е да се опитат да обезоръжат българската част. Ротата на Кадишев не позволила гаврата, но тя не се разминала на други войници, от които „народните борци“ взели не само оръжието, но и дрехите им. Все пак командването на 54-и пехотен полк извежда колоната до Кожух планина, където пак се натъкват на партизани и пак са притискани да предадат оръжието си. Другото условие е – заедно с партизаните – срещу германците. „Поради тежкото положение, умората, всички до един си оставиха оръжието, а желаещ да воюва войник не се оказа“, пише Кадишев.
След кървавия разстрел, наречен Сремска операця, българските войници масово започват да се готвят за връщане в България. Така е в 6-и, 11-и, 33-и и 44-и пехотен полк. „Славният“ командващ генерал Стойчев попада в объркана ситуация. Но пък неговият помощник-командир Фердинанд Козовски веднага намира решение – извикани са „спецове“ под командата на полковник Лев Главинчев. Намират и оправдание пред съветските другари – Г.М. Димитров подкокоросвал войниците с пораженския си лозунг „Мир, свобода, народовластие“. Така се стига до „решителни мерки“ в град Илок, където настъпват масови разстрели на войници. 
„На къде ни водят помощник-командирите
защо отиваме в Унгария“, питат войнишките оратори от 3-а дивизия, според разказа на Христо Троански в книгата му „Убийствено червено“. Отговорът е – разстрел. Както пише Троански „В знак на нежелание да се стигне до братоубийство цяла една рота оставя личното си оръжие и поема през снега назад към „роден край“. Само след половин час пеши ход екзекуторите от спецотдела посрещат колоната с унищожителен картечен огън. Един не оцелява. Тогава се пуска в ход версята, че избитите били агенти на Гемето, сформирали бойни групи и поставили си за цел да провалят „отечествената“ война.“ Заключението на автора е жестоко – подробности за тази войнишка трагедия не се знаят, нейни очевидци са само убийците. В разстрелите имената си записват такива като „славния партизански командир“ Стойо Неделчев – Чочоолу. В Бачка Паланка той убива от упор младши офицер „по сигнал“, че заговорничи за връщане в България. Този факт е документиран твърде евфемистично в спомените на друг политкомисар, по-късно генерал-лейтенант и заместник-началник на Главно политическо управление на БНА Иван Босев: „При една схватка с развилнял се и заслепен от антивоенната пропаганда военнослужещ, който подстрещаваше войниците от ротата си да се връщат в България, Чочоолу трябваше да прибегне до крайна мярка, за да овладее положението и да предотврати по-тежки последствия“. 

Във време на война неподчинението може да се наказва строго. Но само с присъда, била тя и от най-суровия трибунал. Твърде спорно е дали бунтовете във войската са били неподчинение или по-скоро израз на справедливо нежелание да се воюва за чужди интереси. Но кървавата разправа в Първа българска армия преди преминаването на Дунав на път за Унгария, извършена от помощник-командирите и от „спецове” като Главинчев, е чисто убийство. За което те получават награди. И за което не са осъдени никога. Дори от историята. Защото старателно са запазили в тайна престъпленията си. И като гавра са изпращали на семействата на разстреляните от тях известия „Паднал със смъртта на храбрите…”
Дано поне почернените близки не са били лишени от  пенсии за децата и други обезщетения, полагащи се на близките на загиналите воини. Говореше се, че в някои села едни ги получавали, други – не. Другите били получили „черните честитки” точно когато войската преминавала Дунава.