Да развращаваме младежта чрез всякакви форми на въздействие върху съзнанието им. Така цитират и днес някои гравитиращи около политиката хора изказване, което приписват на Алън Дълес от 1953 г. Тогава това съществуващо или не мнение е успешно използвано, за да се води яростно битка с идеологическата диверсия на империализма. Ние бяхме оградени отвсякъде с опасност от идеологическа диверсия. Турция и Гърция бяха капиталистически страни. В Югославия също се ширеше идеологическа диверсия. Защото, според нашите корифеи на социалистическия морал и съзнание, под това понятие се разбираше всичко, което свободно вирееше на запад от Калотина.
Най-силна заплаха от идеологическа диверсия родните стражи на соцсъзнанието виждаха в западната музика. Както и в западното изкуство. Доколкото можеше да проникне някой френски или италиански филм по българските екрани, той минаваше през ситното решето на безброй комисии, в които доминираха всякакви хора от ДС. Трябваше да се гради
социалистическият реализъм
Какво представляваше той, най-синтезирано е отразено в един виц, който чух по онова време от Боян Трайков. „Театрална постановка в циганския театър. Първо действие – преди девети септември. Малко циганче: Тате, дай леб. Циганин – нема леб. Второ действие – след девети септември. Същото циганче – тате, дай леб. Циганин – на ти леб.“ Хубаво, но на предпремиерата зорко бди Юлиян Вучков или негов събрат. И излиза със заключение – няма я ръководната роля на партията. Пиесата е преработена. На финала хор от циганки изпълнява ода с рефрен „БКП, БКП!“ Такова беше онова изкуство, което трябваше да противостои на идеологическата диверсия.
Достъп до нейните материални и духовни „отровни пипала“ имаха само избрани другари и техните деца. Те имаха уреди и магнитофони „Филипс“ и „Грундиг“, докато тук въртяхме плочите на грамофони „Електрон“. Беше сигурно, че тези другари и техните деца няма да се поддадат на изкушенията на идеологическата диверсия, защото са здраво идейно-политически закалени. Пък и за какво им е да „артисат“ нейде на Запад, като там трябва да работят, а у нас имаха всичко. Децата на тези другари обаче, донасяха записи и плочи с вредна идеологическа музика и тя нямаше как да не плъзне и
сред простосмъртните
които учеха заедно с избраните в едно и също училище. Колкото и да се напъваше „контрапропагандата“, идеологическата диверсия се промъкваше заплашително. „Контрапропагандата“ беше изобретила „въздействащи“ методи. В Студия за документални филми „Време“, която подготвяше седмичния кинопреглед за кината, бяха пуснали част от концерт на групата „Енимълс“ в момент на върхов екстаз. След половин минута наслада от това, което виждаме, следваше драматичният въпрос – на тях ли искате да приличате? Сигурно сме искали, защото обикаляхме кината само за да видим този момент от кинопрегледа. Когато забранителнатга битка не постигна успех, нашите идеолози му намериха цаката. Западна музика все пак ще звучи, но в родно изпълнение и 
Без да се споменават автентичните автори и изпълнители. Така още в средата на 60-те години Лили Иванова беше наречена „българската Рита Павоне“, защото стартира забележителната си кариера с песни на италианката. Емил Димитров също успя да се промъкне през ситото и направи песни на Елвис Пресли. Стремежът му към френския шансон обаче се оказа по-силен и той записа „Изабел“ на Шарл Азнавур и „Вън вали“ на Патрисия Карли. „Враговете на комунистическия морал“ – „Бийтълс“ не бяха особено удобни за нашенски интерпретации. От техния репертоар само Емил Димитров направи „Урок по хинин“, а Лили Иванова остана в телевизионен клип с Ticket to ride. Преди това Емил беше се прежалил и записал на български „Къщата на изгряващото слънце“ на същите тези така заклеймени „Енимълс“ – за момчето от Ню Орлийънс, останало само в нощта. Последният експеримент със себе си той направи с изпълнение на „Дилайла“. След това
двамата големи на родната естрада
заложиха изключително на авторски песни – Емил на свои, а Лили Иванова – на Тончо Русев. Лили се „разписа“ за последно с „Безкрайността“ на Джони Дорели.
По същото време Константин Казански и Стефан Воронов изпяха целия Адамо, за което вече писахме, а Казански си позволи дори да ни пресъздаде песента на 
Джони Холидей „Желая ти щастие“ от филма „Търсете идола“, създаден по музика на Жорж Гарваренц. Песента на Силви Вартан „Тази вечер аз съм хубава“ от същия филм в наши условия беше „поверена“ на още невръстната тогава Богдана Карадочева. Излезеше ли хит тогава, той почти веднага ставаше „български“. Сашо Димитров изпя „Жената на моя приятел“ на Енрико Масиас. През 1968 г. навред ечеше италианската „Лудо сърце“. Беше ни отредено да я слушаме в изпълнение на Димитър Йосифов – симпатичен човек, завършил италианска филология, който и до днес ходи на „Сан Ремо“ и след това си говори за него с Тома Спространов в късните часове на програма „Хоризонт“. Същата съдба имаше и песента „Това бяха дните“, с която Пол Маккартни, преработвайки стар руски цигански романс, качи през 1969 г. едва 19-годишната Мери Хопкин на върха на всички световни класации. У нас я повериха на Маргарита Димитрова, което беше твърде странно, защото тя имаше плътен алт, а Мери звучеше по съвсем друг начин. След като „позаседна“ в Куба Йорданка Христова и до днес, където се появи, не минава без „Ще продължавам да пея“. Автентичен изпълнител – Хосе Фелисиано. И Бисер Киров не остана хладнокръвен към подобни интерпретации. Изпя безсмъртната „Let it be“ с някакъв странен текст, където рефренът звучеше като „Може би…“
С тези бегли примери в никакъв случай не се изчерпва огромният поток от западни песни, взети от наши идеологически корифеи без плащане на авторски права и изпълнени от български певци. За изпълнителите това беше все пак шанс да се пробват и в нещо различно. Трябва да се поклоним на великата Леа Иванова, първа осмелила се да пее автентично заклеймения по нейно време джаз и възнаградена заради това с Трудово-възпитателно общежитие. Разказваме всичко това, за да не се чудят днешните млади хора, които могат да слушат и пеят всичко, да се обличат, както искат и най-вече – да мислят свободно какво е било онова време, наречено социалистическо, а след това и развито социалистическо общество. Такова беше!
