Палеокастрица е на 26 километра северозападно от град Корфу на едноименния остров и е съчетание от дълбоко изрязани малки заливи, високи скалисти брегове, малки плажчета и сапфирено синьо море, което на места минава в изумрудено зелено. Накъдето и да тръгнеш в Корфу към нещо забележително, винаги идва момент, в който пътят започва да се вие като серпантина по хълбока на някое от големите възвишения и накрая се озоваваш пред внезапната красота на нещо, създадено от природата или от човешки ръце. Така е и на Палеокастрица. Като се стигне до подножието на хълма, на чийто връх е манастирът „Света Дева Мария”, пътят тръгва да се вие нагоре като от едната страна остава гледката към морето, а другата е към скалистата снага на стръмния хълм.
Палеокастрица означава „Стара крепост”, защото някога в началото на 13-ти век на мястото, където сега е манастирът, е била издигната крепост. Немного далеч от този манастир, на най-високата точка в Корфу, на една скала на повече от 300 метра над морето, се издига и легендарната крепост Ангелокастро, строена някога от брата на византийския император Тодор Комнин – Михаил Комнин. Благодарение на тази крепост турците не успяват да завладеят Корфу. Както почти навсякъде в Гърция, така и тук се носят много древни легенди и предания. Едно от тях, което е дори подкрепено от археолозите, е, че Палеокастрица е всъщност Омировата Схерия, или Феакия. Това е последното място, където се озовава Одисей, преди да се прибере в родната Итака. Феаките са били явно богоизбран народ, защото живеят много мирно и щастливо, освен това корабите им разполагат с навигационни инструменти, които им позволяват да не се губят в морето по време на буря или в мъгла. В крайна сметка феакийският цар предлага на Одисей да го закара до родната Итака с един от своите кораби, защото салът на Одисей потъва в морето, преди последната буря да го изхвърли на този благословен бряг.
Доскоро Палеокастрица е била муниципалитет, тоест автономна административна единица към Йонийските острови – Корфу, Левкада, Итака и така нататък. От 2011 г. тя е придадена към град Корфу.
Стана дума за внезапните хубости, но тук това се оказва дворчето на манастира. То се състои от няколко алеи, отрупани с цъфнали цветя и храсти. И разбира се, с една огромна червена бугенвилия. Жалко, че това растение не вирее на открито по нашите географски ширини. Трябва да е в саксия и през зимата да се прибира на топло. На Корфу бугенвилиите са навсякъде и придават неповторим чар, особено в градската среда.
Да продължим за манастира. В него работят само 8 монаси и да се чудиш как успяват да поддържат комплекса заедно с църквата и растенията, които са десетки, а може би и стотици.
В двора на манастира има и музей с предмети от византийско време. Има и един кладенец, в който, ако пуснеш една монетка, може и някога пак да се завърнеш тук. При ослепителното адриатическо слънце, при закътаните и дълбоко врязани в брега заливчета, при нестихващия вятър и при морето, чиято блестяща повърхност се слива със синьото небе някъде далече при невидимата черта на хоризонта.
Каналът на любовта
Каналът на любовта е в Сидари. Това е най-северната точка на остров Корфу. В малкото спретнато градче Сидари, образувано от две още по-малки рибарски селища, почти няма стари постройки. Всичко е ново и цветно. Мазилките, оградите, покривите, чадърите, люлките… До брега се стига по едни криволичещи пътеки и накрая се изправяте пред една гледка, създадена от морето и вятъра. Меките пясъчни скали са оформили изненадващи извивки, заливчета и островчета. Така сигурно се е получил и Каналът на любовта, но легендата разказва друго.
Казахме по-горе, че в Гърция почти навсякъде се носят някакви легенди. Легенда е сътворена и на този бряг, където няма нищо забележително. Та тази легенда гласи, че в едни далечни времена двама влюбени пътували на някакъв платноход, който трябвало да спре на този бряг. И както слънцето си греело, а вятърът надувал платната в посока към брега, а влюбените си мечтаели за усамотението на този пуст и ненаселен по това време бряг, се извива страшна буря. Издигат се огромни вълни, става тъмно, а морето – бурно и страшно. Платноходът се понася като стрела право към отвесния бряг. Влюбените обаче не изпадат в паника, а се вкопчват един в друг и решават, че ако се наложи, ще загинат, но няма да се разделят. И точно когато корабът трябва да стане на трески, удряйки се в брега, скалите се разтварят, поемат скоростта му и той малко по-навътре спира без нито една счупена мачта дори. Естествено, влюбените оцеляват и се отдават на вечна любов. След тях остават легендата и Каналът на любовта.
И до днес тази легенда привлича тук хора от най-различни краища и в резултат на това Сидари се разраства и бизнесът му върви. Строят се магазинчета, ресторантчета, хотелчета, крайбрежни алеи и така нататък. Плажовете са малки и не са много удобни, морето е бурно, но те продължават да идват. И да търсят по брега камъчета, за да ги отнесат със себе си, защото според легендата, ако си вземеш камъче оттук, любовта, която е на сърцето ти, ще бъде вечна. Явно легендата привлича хората, особено когато става дума за любов. Не само вкусната храна и добрите питиета, които обаче в съчетание с легендата никак не са за пренебрегване.
