„Слухът за втората страшна несполука на 18 юли причини една паника. Аз я помня добре. Разнесе се из града страшната вест „Турците идат!”. Казаха, че руските войски са разбити при Плевен и Осман паша (това име малко беше известно тогава) иде по дирята им и наближава Свищов…”
Това Вазово описание добре отразява и настроенията, и отношението към твърде нетрадиционния и нестандартен за времето и за колегите си генерал Михаил Дмитриевич Скобелев, останал в историята на Освободителната война и завинаги в българската памет като Белия генерал, защото винаги предвождал войските целия в бяло и на бял кон. За разлика от повечето други руски военачалници Скобелев е твърде млад и единствен той
лично води всяка командвана от него атака
Но много от колегите му не приемат новаторските му виждания и методи и стоварват вината, особено за неуспешните атаки на Плевен, само върху Скобелев. Никой не отронва по онова време и дума за големите тактически грешки, които позволяват на Осман паша да напусне незастрашения Видин и с цялата си армия, оръдия и обози да премине в пеши марш разстоянието до Плевен, където се укрепва и променя целия ход на започналата със светкавични победи война.
Твърди се, че първият провал на Скобелев е още при
щурмуването на Дунав
при Свищов. Той предлага Кавказката казашка дивизия под негово командване да се прехвърли с плуване на конете през реката. Експериментирали 33 доброволци начело с генерала, които се спуснали с конете си в голямата река. До българския бряг доплували само двама – Скобелев и един казак. Опитът е неуспешен, но предложилият го генерал не стои на румънския бряг с бинокъл на очите, а лично щурмува водната преграда.
По време на първия щурм на Плевен на 8 юли 1877 г. Скобелев, след като отблъсква атаките на турците в югозападния участък, преминава в настъпление и успява към 16 часа да нахлуе в града. Свободата на плевенчани е била на една крачка, но младият генерал не получава поддръжка и се оттегля. Късно вечерта Скобелев отново вдига в атака руските войски под негово командване. Преди да атакува двата редута –Кованлък и Исса ага, той решава да превземе третия гребен на Зелените хълмове и да установи контакт с войските на генерал Крилов. Отново не получава помощ и атаката затихва без успех. Историята на победната война и на победителите в нея благодушно мълчи защо Белия генерал, който на два пъти почти е превзел Плевен, не получава помощ от съпределните части на колегите си. По някакъв височайши стратегически или тактически замисъл? Или просто поради чисто човешката завист към него, за когото се е носела войнишката мълва „Където е Скобелев – там е победата.” Или е бил твърде млад, за да му позволят да се окичи с лаврите на победител в една от най-големите битки във войната?
Руските полкове нахлуват в редута Кованлък. Отново няма никаква подкрепа. След няколко часа сражения в падналия мрак генералът е принуден да отстъпи.
Недоброжелатели са на мнение, че и при Шейново Скобелев допуснал много грешки, но въпреки това Весейл паша е разгромен и пътят към Пловдив, Одрин и Истанбул открит. Истината сякаш е по-различна и не е можела да бъде приета от традиционните руски военачалници по онова време. Скобелев е бил
символ за войниците си
които тогава са служели по 10–15 години, били са отлично подготвени професионалисти, но са воювали само по заучените правила. А Скобелев въвежда новото и необичайното – вихрените ударни атаки, които неизменно води лично и които нанасят психологически удари по също така традиционно воюващите османлии. Неслучайно той на два пъти успява да пробие многопръстеновата отбрана и да се втурне в Плевен. Ако в това време беше получил подкрепа от други части, които да нахлуят след него в пробива, едва ли щеше да се наложи да идва генерал Тотлебен и обсадата на града да се точи дълго и мъчително чак до 10 декември 1877 г., като през това време изходът на войната виси на косъм и в голяма степен се решава на 11 август 1877 г. на Шипка от опълченските дружини. 
Студентът бунтар става блестящ военачалник
Нетрадиционното у Михаил Дмитриевич Скобелев, проявено във военната му кариера, явно е заложено в непокорния му дух, заради който не успява да завърши университет.
Роден е на 29 септември 1843 г. в Санкт Петербург в семейството на потомствения дворянин генерал Дмитрий Иванович Скобелев. Завършва пансион в Париж и учи в Петербургския университет, но е изключен поради участие в студентски вълнения през 1861 г.Военната му кариера започва в Полша, където също като генерал Гурко не оставя особено ведри спомени с потушаването на Варшавското въстание през 1863–1864 г. Завършва Николаевската военна академия на Генералния щаб в Санкт Петербург и през 1868 г. е изпратен в Туркестан. Там прекарва по-голямата част от службата си. За особени заслуги, едва 32-годишен, става генерал-майор.
През 1877 г., когато записва името си завинаги в историята на България, е повишен в звание генерал-лейтенант, а на следващата година става генерал-адютант. С най-високото звание генерал от пехотата е удостоен през 1880 г.
След Руско-турската война Скобелев се завръща в Туркестан, където ръководи завоюването на голяма част от днешен Туркменистан. По-късно дългът го изпраща чак в Минск, където командва армейския корпус. Животът на този забележителен човек прекъсва твърде рано, на 25 юни 1882 г., когато инфарктът го покосява в Москва, ненавършил 39 години.
