Именно появата на „Турски поток“ е най-сериозната актуална промяна на геоенергийната карта на Черноморския регион. Първоначално Русия предвиждаше този газопровод да има четири успоредни линии, всяка от тях с капацитет от 15,75 млрд. куб. м газ годишно, или общо – 63 млрд. куб. м. Впоследствие обаче стана ясно, че сигурен пазар има само за суровината от първата тръба на „Турски поток“. Газът от нея ще бъде пласиран в Турция и ще замени обемите, които сега турците получават от Русия по маршрута през Украйна, Румъния и България. И това ще се случи много скоро – строителството на „Турски поток“ започна на 7 май т.г., а през този месец газопроводът вече навлезе в турската икономическа зона на Черно море, което означава, че към 2019 г. той вече ще е завършен и готов за експлоатация.
Интригата в балканската енергийна геополитика е дали руснаците ще успеят да докарат до пазарите на ЕС газа от втората тръба на „Турски поток“. За третата и четвъртата вече въобще не става дума – те няма да се строят. Горчивият урок от провала на „Южен поток“ вече е научил „Газпром“, че енергийното законодателство на ЕС не може да бъде заобиколено, дори когато някой членки на Съюза са готови да го направят, за да реализират големи съвместни проекти с Русия. Затова сега руснаците най-вероятно ще се опитат да „разбият“ тези 16 млрд. куб. м газ от втората тръба на „Турски поток“ на по-малки потоци, които да бъдат насочени по различни маршрути, и така да не предизвикат гнева на Европейската комисия. Това може да стане през Гърция, ако известни обеми руски газ от „Турски поток“ се влеят в строящия се Трансадриатически газопровод и така стигнат до големия италиански пазар. Все още е жива и идеята за строежа на още една тръбопроводна връзка между Гърция и Италия – проектът „Посейдон“, който първоначално разчиташе на каспийски газ, но сега може да свърши работа на „Газпром“.
На второ място „Газпром“ може да насочи част от газа от втората тръба на „Турски поток“ към двата малки регионални пазара – гръцкия и българския. Всъщност нашата страна вече потвърди, че от „Газпром“ са поискали смяна на входната точка, през която руският газ влиза в България. Засега не се казва коя е тази нова точка в искането на руснаците, но най-вероятно тя е на турско-българската граница.
Амбициите на „Газпром“ обаче са през България да прехвърля газ до Сърбия и евентуално – до Унгария. За целта трябва да бъде построена българско-сръбска тръбопроводна връзка. Става въпрос за интерконектор, за който Белград има обещание от Европейската комисия да получи безвъзмездна помощ за покриване на до 60% от разходите за построяване на сръбския участък от тръбата. България също разчиташе на пари от ЕС за този проект, но реши да ги пренасочи към по-спешния интерконектор с Гърция. Не е невъзможно българско-сръбската газова връзка да бъде реализирана в следващите няколко години, но е изключено по нея да минават големи обеми руски газ за Унгария, която купува от Русия по 8 млрд. куб. м годишно.
На фона на очертаващото се пресъхване на Трансбалканския газопровод (Украйна–Румъния–България–Турция) и следващата от това загуба на годишни приходи от транзитни такси от около $100 млн. българската страна се опитва да търси компенсация чрез реализирането на идеята за газовия хъб „Балкан“. Лансирана в края на 2014 г., тя се натъква на две очевидни пречки – липса на газ за разпределяне и липса на големи магистрални тръбопроводи, които да отвеждат този газ от България до най-близките големи пазари – Италия и/или хъба „Баумгартен“ в Австрия. Има и трети, не толкова видим проблем – българският газов пазар не е докрай либерализиран, а в страната няма големи газови търговци с опит и традиции в реализирането на сделки с различни партньори.
Наскоро министърът на енергетиката Т. Петкова призна очевидното: без руски газ хъбът „Балкан“ е невъзможен. Известно време българските власти хранеха илюзии че „Газпром“ може да построи една тръба от транс-Черноморския газопровод до Варна и така да захрани хъба „Балкан“. Руснаците обаче искат от Брюксел твърди гаранции, че ако доставят суровината на български бряг, тя ще може да продължи безпрепятствено по-нататък към Централна Европа. Еврокомисията им даде единствено възможния отговор: Гаранции няма, всички проекти за пренос на газ са добре дошли, ако отговарят на Третия енергиен пакет на ЕС.
Поради това без особен риск бих се ангажирал с прогнозата, че шансовете за реализация на газовия хъб си остават нищожни – нещо, което писах в „Българска армия“ още в началото на 2015 г. Малко вероятно е въпросният хъб да може да разпределя газ, добит от българската икономическа зона в Черно море. Там има един обнадеждаващ концесионен блок – „Хан Аспарух“, който се проучва от консорциум, воден от френската „Тотал“. През миналата есен от тази фирма дойдоха сигнали, че в „Хан Аспарух“ може да има нефт, но за газови залежи въобще не е споменавано. А дори и да бъде намерен газ, той едва ли ще е много и реално не би могъл да постъпи на пазара преди 2025 г.
За икономическата сигурност на България далеч по-важна от хъба „Балкан“ е диверсификацията на газовите доставки, защото към настоящия момент страната ни е 100% зависима от „Газпром“. Засега азербайджанският газ е единственият шанс за разнообразяване на доставките. България има договор, според който трябва да получава по 1 млрд. куб. м годишно от каспийското находище „Шах Дениз“, но той може да се реализира само ако още през 2018 г. започне строежът на интерконектора с Гърция с оглед завършването му до началото на 2020 г.. Иначе ще бъдат загубени 45-те милиона евро безвъзмездна помощ от ЕС, обещани за този интерконектор, а вероятно и самият договор с Азербайджан.
Тръбопроводната връзка с Гърция може да разкрие възможност и за получаване на втечнен газ от планирания терминал край гръцкото пристанище Александруполис. България вече заяви желание да стане акционер с дял от 25% в това съоръжение и по този начин да излезе като купувач на глобалния пазар на втечнен газ. Тук обаче също има едно „но“ – до края на годината ще стане ясно дали терминалът край Александруполис влиза в списъка с приоритетните енергийни проекти на ЕС. Ако остане зад борда, този проект може и да не се реализира, защото без помощ от Брюксел едва ли ще е икономически рентабилен.
Много е вероятно в следващите години Балканите, и в частност България, да станат арена на поредната битка между „Газпром“ и Европейската комисия. При износа на газ за Европа Русия се стреми да заобиколи Украйна, като построи нови големи магистрални тръбопроводи, а Брюксел е против такива съоръжения, ако достъпът до тях не е отворен за конкуренти на „Газпром“. Изходът от този сблъсък е лесно предсказуем. В следващите години се очаква свръхпредлагане на газ на световните пазари. Това е благоприятно за държавите вносителки, но само за онези от тях, които имат диверсифицирани източници на доставки и възможност да се превключват от тръбопроводен към втечнен газ и обратно.
Пламен Димитров