Македония – извън клишето

 Костадин Филипов, 
 бивш кореспондент в Скопие

Съвместното заседание на българското и правителството на Македония в Струмица се превърна в знак за устойчивост и, да се надяваме, за необратимост в отношенията на двете държави. След подписването на Договора за сътрудничество от премиерите Бойко Борисов и Зоран Заев в Скопие на първи агуст т.г. бяха очаквани практически стъпки и договорености между страните, с които  да се уплътни съдържанието му. И резултатът е – съвместно заседание в Струмица, определяно като първо. Това не е лоша практика. Заев обеща такива съвместни заседания и с правителствата на Сърбия и на Албания. 
Македонският премиер иска да въведе тази практика с всичките си съседи, която е добра заради срещата на министрите лице в лице с колегите им. Защото институционалните връзки между страните ни през последните над 10 г. бяха сериозно нарушени. И е добър знак почти всекидневната комуникация, която има между тези институции днес. 
Много се надявах, когато преди време Никола Груевски, премиер на Македония от 2006 г., а през 2009-а Бойко Борисов влезе в първия си мандат, да създадат добри контакти като членове на едно европейско политическо семейство, ЕНП. Постепенно разбрахме, че такава комуникация няма, и това си личеше в отношенията между страните ни. Освен това предишният ни президент Росен Плевнелиев  не намери време и не прояви политическа воля в петгодишния си мандат да стъпи в Македония под претекст, че Скопие провежда антибългарска кампания и краде историята ни… А точно затова трябваше да отиде.
От толкова работа в Скопие като журналист-кореспондент знам, че всяко идване на високопоставен български държавен ръководител – президент, премиер или министър на външните работи, винаги символно е означавало и знак на подкрепа към македонските граждани, които се чувстват българи. Това е било и знак, че България се интересува от съдбата им. Правили са го и Георги Първанов, и Петър Стоянов, и Симеон Сакскобургготски, и Иван Костов. Те намираха начин и форма да се видят с тези македонски граждани и да покажат, че ги разбират. И това беше държавническо поведение. 
Затова институционалният диалог между София и Скопие е много важен и съвместното правителствено заседание се вписа успешно  в него. Срещата в Струмица му дава и нова насока, като личният контакт между министрите улеснява и министерската работа. И „бутането напред” на
процеса на нормализиране на отношенията ни
Най-близко във времето македонските граждани ще почувстват намаляването на заплащането на роуминга при разговори със страните от ЕС. Както и споразумението в туризма. Но най-важното, както и при предишни срещи между двамата премиери, е, че се подчертава важността на проектите в рамките на прословутия Коридор № 8, който трябва да свърже черноморските ни пристанища с адриатическите, минавайки през България, Македония и Албания.
Несъмнено проектът е особено важен геополитически. В един мой филм от 2012-а за признаването ни на Македония като независима държава сред интервютата и спазвайки баланса между македонци и албанци, разговарях и с моя приятел, писателя, публициста и правозащитника Ким Мехмети. Тогава той каза буквално, че в ХХI век на интернета, когато няма граници в общуването, „нашите ги е страх”. И че най-големият проблем на Коридор № 8 от гледна точка на властите в Скопие е страхът им от отварянето на страната в западна и източна посока – към Тирана и към София. Това е и психологическа бариера, насадена и наследена от югославско време, че и албанците, и особено българите винаги сме им „мислели лошото”… И че към всеки проект, идващ от тези две страни, би трябвало да се гледа с известно подозрение. Трябва да сме наясно, че още има такива страхове дори сред най-просветените слоеве на македонското общество. И до ден днешен, десетки години след признаването на независимостта на Македония от България някои сред приятелите ми там споменават това събитие „с едно наум”: признали сме ги, ама за да им го напомняме и натякваме и срещу жеста да търсим отстъпки в тяхната идентичност… 
Само един „пресен” пример за тези нагласи в македонското общество, които трябва да познаваме и отчитаме. В Благоевград наскоро представихме книгата на първия ни посланик в Скопие проф. Ангел Димитров „Раждането на една държава – Република Македония между югославизма и национализма”. Мой приятел в Скопие, директор на частна новинарска телевизия, беше изпратил екип. И в интервю с мен репортерката зададе въпроса: Няма ли да загубим идентичността си, ако БПЦ припознае македонската… И това беше млад професионален репортер, работила и за БиБиСи. Което е знак, че и това поколение има подобен рефлекс и клишета за всичко, свързано с България – 
като заплаха за македонската идентичност
Отговорих й, че всеки може да се чувства какъвто иска. Но в същото време има жажда у хората от двете страни на границата да си общуват. И е грехота, както се казва, да не се удовлетвори тази жажда, като се облекчат граничните процедури. Затова и споразумението ни за съвместни туристически обекти, между нас, но заедно – и в трети страни,  ще изиграе голяма роля. И защо да не се опознаваме и чрез общ бизнес. 
Затова подчертавам колко е важно да разбираме, че определени клишета и заблуди са наслоени дори сред младите и образованите хора, както и сред част от македонските интелектуалци. Дори колегата и приятел  Боби Илиевски, който работеше в списание „Македонско дело”, единственото, което пишеше, и други, извън официалните истини и затова го няма вече, ми написа във Фейсбук, като интерпретира, че с посещението си в манастир премиерът Борисов е признал независимата  македонска православна църква. Колегата Александър Дамовски пък одобрява междуправителствената среща в Струмица, но смята за прекалено „да целуваш ръка на поповете”… И трябва да знаем, че какъвто и знак да се направи от страна на България, в много случаи все още в него се търси някаква „задна мисъл”. Наистина сме в началото на Пътя. И затова е добре, че от август насам събитията по сближаване на отношенията се извършват в сгъстено време, сякаш да догонят пропуснатите през годините възможности.
Всъщност Коридор № 8 започна, като основата му навремето беше железопътната връзка между София и Скопие, защото е срамота две балкански столици да я нямат. След това се заговори и за строителството на магистрала между България и Македония. Сега говорим за уплътняване с телекомуникационни връзки, с енергийна и газова връзка, както и с магистрала „от море до море”. Друг е въпросът, че точно когато Борисов и Заев на 1 и 2 август говориха за Коридор № 8, само след дни Гърция представи в Кавала железопътната връзка Солун–Кавала–Александрупулис и българските морски пристанища. Не е тайна, че Гърция достатъчно попречи за навременното осъществяване на Коридор № 8. Сърбите – също, като те пък имат идеята да не се акцентира толкова на железопътната връзка Скопие–София, а Ниш да стане централната железопътна гара-разпределителна и оттам да минава, както десетилетия наред, железопътната връзка на Скопие. Откъде-накъде…
И ако човек се поинтересува, през 20-те години, през които за Коридор № 8 говорят албански, македонски и български президенти и премиери, те все са признавали колко е важен проектът. На 12 октомври 1994 г. беше направена първата копка на железопътната линия от македонска страна. Ние вече си представяхме 
гара Гюешево 
като една нова 
Горна Оряховица
Тогава Бранко Цървенковски беше премиер на Македония и лично съм го чувал да казва: Правим първата копка и след година-две първият влак  от Скопие ще влезе на Гара София… Оттогава Гърция като член на ЕС и  представителят й Аврамополус заяви в София, че докато Гърция не си направи магистралата Игнатия – от Игуменица на Адриатическо море до гръцко-турската граница, да не мислим за пари от фондовете на ЕС за Коридор № 8. Както и се случи. 
Сега вече знаем, че пари за проекта ще има, има го и т.нар. „Берлински процес” като европейска политика към Западните Балкани. Макар да е твърде закъснял. Но очакваме и думата на България, Македония и Албания за общата им стратегия за ползване на европейските фондове за осъществяването на Коридор № 8. И това ще е вече нещо реално.
(Продължава в следващия брой.)