Големите военачалници в Голямата война

Някога полковник Борис Дрангов обичал да казва, че „Животът е зрелище за слабите и игрище за силните“. А какво остава за войната. В Първата световна война в театъра на военните действия се сблъскват не само армии, но и интелектът и характерът на редовите и висшите командири. Тази война е по-сложна от предишните, които води българската войска, защото в нея има не само икономически, но и политически интереси. Тя не е „чиста война“. Освен това войната е коалиционна. И в едната, и в другата коалиция в хода на войната възникват вътрешни напрежения. Знаем за трудно решения спор между Англия и Франция за водачеството в Антантата, както и за честите разминавания в позициите между командващия Трета българска армия генерал Стефан Тошев, например, и командващия съюзническите сили на Дунавския фронт – генерал-фелдмаршал  Аугуст фон Макензен. 

 През 1960 г. полковник Димитър Азманов завършва книгата си „Български висши военачалници през Балканската и Първата световна война“. Това е безценен труд, защото авторът е пряк участник и свидетел и в двете войни. Нещо повече – той участва и в легендарната атака по превземането на Одрин през пролетта на 1913 г. Бил е и военен аташе, а това му дава възможност да надникне зад тежката завеса на политическите игри. Човек с възрожденско възпитание и нагласа, Азманов е един от най-добрите ни военни историци. В тази книга той ни рисува портретите на 21 български военачалници, записали завинаги имената си в историята, преминавайки през огъня на войните за национално обединение, както и преживели покрусата от последвалите национални катастрофи. Между тях са легендарни фигури като генералите Георги Вазов, Владимир Вазов, Иван Колев, Стефан Тошев, Никола Иванов, Георги Тодоров, Климент Бояджиев, Стефан Нерезов, Христо Бурмов, Никола Жеков. 

Никола Жеков напуска родния Сливен и отива в София още на 16 години. Помага му сливенският богаташ Ненов. След две години успява да постъпи във военното училище, но скоро след това началникът на училището майор Груев го въвлича в бунта срещу княз Александър Батенберг и свалянето му от престола. Заради това участие юнкерът Жеков е  изпратен в строя в Стара Загора. Чак през 1887 г. е произведен в чин подпоручик от артилерията, а след десет години завършва италианска висша военна школа. След завръщането си от Италия преподава две години военна педагогика във военното училище и си спечелва името на просветен офицер. Това най-вероятно му осигурява и поста на началник на Школата за запасни офицери през 1903 г., където той работи 6 години. През това време през школата преминават 4000 души, които по-късно участват в Балканската и Първата световна война. След школата Жеков изкарва стаж в Първи пехотен полк, след което става началник на Военното училище. На този пост го заварва Балканската война. Не е бил лесен човек. За него казват, че е много знаещ офицер, но и много нервен. Не обича да общува с колегите си. Мнозина от тях помнят, че когато обядва в стола на училището, той първо опитва яденето, после излива буен поток от псувни и нецензурни думи по адрес на готвача и чак след това спокойно си довършва обяда. Само че свидетелите на неговата тирада губят апетит и напускат столовата гладни. 

В Балканската война Жеков е началник на щаба на Втора армия, с командващ генерал Никола Иванов. На този пост той остава и през Междусъюзническата. 

 Близостта му с цар Фердинанд датира някъде от 1915 г. По тази причина царят бързо го издига. В навечерието на Първата световна или, както я наричат тогава, Голямата война, Фердинанд произвежда Жеков в чин „генерал“, назначава го за военен министър, а малко след това и за главнокомандващ на Действащата армия.  Назначаването на Никола Жеков на най-високия пост в армията предизвиква множество възражения, но в крайна сметка се оказва, че другите подходящи кандидатури са само две – на генерал Климент Бояджиев и генерал Стефан Тошев. 

Най-симпатичният генерал

Както пише Азманов, „една от най-симпатичните фигури на нашия военен хоризонт до края на Първата световна война безусловно е генерал Георги Тодоров“. Той е роден в Болград, Бесарабия, през 1858 г. в родолюбиво и любознателно семейство, което дава на България такива забележителни фигури като държавника Димитър Греков и професор Александър Теодоров – Балан. 

Георги Тодоров завършва най-напред Болградската гимназия. В Освободителната война постъпва в Опълчението и е зачислен в 7-ма опълченска дружина. След демобилизацията на Опълчението през 1878 г. постъпва във военното училище. На това място Азманов отбелязва, че в първите години след Освобождението руските офицери и инструктори в нашата млада армия са оставили един много лош пример за българските офицери – гуляйджийството, пиянството и безгрижния живот. Младият Георги Тодоров обаче не се оставя да бъде „отвлечен от този порой“. Остава си „скромен и прибран младеж“, който посвещава свободното си време на четене и самообразование. Изобщо по това време много от офицерите в армията ни слагат ударение върху самообразованието. Изглежда усилията да трупа допълнителни знания дават резултат, защото през 1882 г. началниците изпращат Тодоров на стаж в един пехотен полк в Русия. Там постъпва в Академията на генералния щаб, но започва Сръбско-българската война и той трябва да се завърне в България. Успява да изкара само два курса.

По време на войната командва така наречения „Летящ отряд“, който се състои от три роти, 6 оръдия и един доброволчески ескадрон. Отрядът действа в района между Белоградчик, Видин и Лом. Задачата е да не се допусне обкръжаване на Видинската крепост. След войната за малко го уволняват, защото го подозират в участие в бунта срещу княз Александър, но скоро става ясно, че е невинен и го възстановяват на служба. Във Военното училище той преподава или инспектира класовете. Не след дълго обаче го изпращат в строя, който е неговото истинско призвание на български офицер. Най-напред командва полк, след това бригада, а през 1908 г. е назначен за командир на славната 7-ма пехотна дивизия, която повежда в Балканската война срещу турците. По това време неговата личност като офицер и командир добива завършен вид. Всички признават, че е опитен строеви началник и командир от бащински тип. Това безспорно се дължи на издигнатата семейна среда и възпитанието на благородната му майка. В паметта на онези, които го познават от онова време, той завинаги остава като човек възпитан, една симпатична фигура, очароваща и подчинените му, и всички, които го познават. Един негов биограф го характеризира като „Добродушен, откровен, общителен и всякога усмихнат…широка, благородна фигура“. 

Цар Фердинанд цени високо качествата на Тодоров като тих, мъдър, спокоен и възпитан човек, един истински баща. По тази причина през Балканската война му поверява и двамата си сина. И през Балканската, и през Междусъюзническата война той командва действията на 7-ма пехотна дивизия в Македония.

През 1914 г. е назначен за началник на Втора инспекционна област, което означава, че е бъдещ командващ на армия. На следващата 1915 г. като командващ Втора армия той я повежда срещу новите противници в Голямата война. 

През 1917 г. генерал Георги Тодоров е назначен за командващ на Трета армия, която действа в Добруджа и е на подчинение на генерал-фелдмаршал Макензен. В писмото на Главната квартира на Действащата армия до генерал Тодоров се казва, че „само човек с изпитани качества, ползващ се с общо уважение и доверие пред съюзниците като висш началник, може да се справи с трудната задача в командването“.