Гюлмира Рзаева
Пламен Димитров
Предстоят сериозни размествания на енергийните пластове в балканския регион
На 19 ноември т.г. в Истанбул се състоя тържествена церемония по повод завършването на морския участък от газопровода „Турски поток“. В присъствието на президентите на Русия Владимир Путин и на Турция Реджеп Тайип Ердоган бе обявено, че в цялостен вид съоръжението ще заработи в края на 2019 г. с две тръби, всяка от тях с капацитет 15,75 млрд. куб. м годишно. Газът от първата тръба ще е предназначен за турския пазар и ще замести обемите, които сега Турция получава по маршрута през Украйна, Румъния и България. Втората тръба на „Турски поток“ обаче трябва да доставя руска суровина за страните от Евросъюза.
Факторът „Турски поток“ ще промени геометрията на газовите доставки в Югоизточна Европа и изисква преосмисляне на ролята на България като газов транзитьор. Другият фактор, който води до сериозни промени, е гръцко-българският газов интерконектор, който ще позволи нашата страна да получава 1 млрд. куб. м годишно азербайджански газ от находището Шах Дениз-2. След като преодоля множество политически, технически и финансови пречки, ICGB консорциумът, който ще строи интерконектора, вече е готов да пристъпи към изграждането му. Наскоро българският директор на ICGB Теодора Георгиева увери, че строителните работи ще започнат най-късно през май догодина и ще завършат до края на 2020 г.
След като стана ясно, че от началото на 2020 г. Трансбалканският газопровод между румънско-българската и турско-българската граница ще пресъхне, властите в София решиха, че това съоръжение може да бъде използвано в реверсивна (обратна) посока, като започне да пренася руския газ от втората тръба на „Турски поток“ от Турция до Провадия, оттам –
по нов газопровод до българско-сръбската граница 
и до Централна Европа. Руснаците дават сигнали, че са склонни да се съгласят с този вариант и така да избегнат плащането на неустойки заради това, че не използват капацитета на Трансбалканския газопровод, който те по договор са резервирали чак до 2030 г.
Новият газопровод до сръбската граница се вписва и в концепцията на правителството за създаването на газовия хъб „Балкан“. Тя бе лансирана още преди четири години и предвижда България да стане газоразпределителен център, разчитащ на доставки от различни източници и пренасочващ газовите обеми в различни посоки към съседните държави.
За да се реализира този план, България трябва да изгради със собствени средства нов газопровод от Провадия до границата със Сърбия, който ще повтаря маршрута на провалилият се през 2014 г. тръбопровод „Южен поток“. Според министъра на енергетиката Теменужка Петкова инвестицията се изчислява на 2,8 млрд. лв. – пари, които нашата газотранспортна компания „Булгатрансгаз“ трябва да си осигури чрез кредити, търсени на свободния финансови пазар. Сметките на енергийното министерство са, че при реализацията на този замисъл в дългосрочен план България ще печели повече пари от газов транзит, отколкото, ако беше продължило използването на Трансбалканския газопровод в сегашното направление от Румъния към Турция. Поради това правителството предложи, а Народното събрание гласува промяна в енергийната стратегия на страната, която ще позволи инвестицията в новия газопровод до сръбската граница.
Големият въпрос обаче е дали Европейската комисия ще се съгласи целият капацитет на новия газопровод до Сърбия да бъде резервиран само за руския газ от втората тръба на „Турски поток“. Съгласно енергийното законодателство на ЕС новото съоръжение несъмнено попада в категорията „голяма енергийна инфраструктура“ и експлоатацията му ще бъде регулирана от т.нар. Трети енергиен пакет на Евросъюза. Да припомним, че през 2014 г. „Южен поток“ се провали именно защото не отговаряше на изискванията на този Трети енергиен пакет.
Преговорите между България и Европейската комисия
вече са започнали и ще продължат дълго време, вероятно и след идната есен, когато съставът на Комисията ще бъде подменен. Възможно е някои от клиентите на „Газпром“ от Сърбия, Унгария и Австрия да обявят, че ще купуват руския газ на българска територия и така да поставят „свой етикет“ на част от обемите, пренасяни по газопровода до българско-сръбската граница. Освен това българските власти имат намерение до година-две да изградят газова борса и част от суровината от „Турски поток“ да бъде търгувана именно на тази търговска платформа. Този механизъм обаче ще заработи много трудно, защото засега в нашата страна няма реална газова търговия на едро, нито пък голям брой продавачи и купувачи, които да се срещнат на борсата.
Затова ключът към съгласието на Еврокомисията за използването на пълния капацитет на бъдещия тръбопровод до сръбската граница минава през вкарването в него на газ, който не идва от Русия. Това вече ще означава реална диверсификация на доставките, а не само преетикиране на руската суровина, доставяна по „Турски поток“. За постигането на тази диверсификация България засега може да разчита твърдо само на единия милиард куб. м годишно азербайджански газ, за който има подписан договор и който ще стигне до нашата страна в края на 2020 г., ако дотогава имаме интерконектор с Гърция. Другите възможни източници за разнообразяване на доставките засега са несигурни и активирането им зависи от множество икономически и политически условия. Но понеже 1 млрд. куб. м годишно е твърде малък обем, ключовият въпрос е дали в следващото десетилетие Азербайджан ще бъде в състояние да добави нови обеми за износ и дали те ще достигнат до България.
Азербайджан стана износител на газ преди десетина години, когато започна добивът от находището „Шах Дениз“. Вторият етап от разработката на това газово поле, намиращо се в Каспийско море, започна да дава продукция през тази година. Тя е предназначена за износ по т. нар.
Южен газов коридор – сложна система от три последователни тръбопровода от азербайджанската столица Баку до Южна Италия.
На първо време Южният газов коридор ще има капацитет от 16 млрд. куб. м газ годишно, но впоследствие той може да бъде удвоен. Въпросът е дали това ще се наложи – т. е. дали ще има допълнителни обеми азербайджански газ за износ, извън 16-те млрд. куб. м от „Шах Дениз-2“, за които вече има дългосрочни договори за продажбата им в Турция и в Европа.
Очаква се връхната точка в азербайджанския газодобив да бъде достигната през второто десетилетие на нашия век. Допълнителна суровина за Южния газов коридор може да дойде от находища, за които вече са сключени концесии за добив, както и от такива, които са известни, но разработката им все още не е договорена. От експортните сметки могат да бъдат изключени находищата, разработвани от азербайджанските държавни компании СОКАР и Азнефт, които работят преди всичко за вътрешния пазар, като доставят неголеми обеми газ и за Грузия и Турция.
Сега газовата продукция на Азербайджан идва главно от Шах Дениз с двете му фази на разработка, от съпътстващия газ, получаван при извличането на нефта от най-голямото петролно поле на страната Азери-Чираг-Гюнешли, както и в по-малка степен от находището „Умид“. Най-интересни с оглед на бъдещи доставки в Европа през 20-те и 30-те години на нашия век са една друга група находища, които са известни, но на тях или не са правени никакви сондажи или пък проучването им все още не е завършило. Към тях се отнасят „Абшерон“ първа и втора фаза, „Бабек“, „Карабах“, отделният от нефта газ от Азери-Чираг-Гюнешли, както и полето „Шафаг-Асиман“. Тези находища имат добри перспективи да привлекат чуждестранни концесионери и в средносрочен план да увеличат азербайджанския газодобив.
Газовата продукция на Азербайджан ще нарасне
значително към 2021 г. и се очаква поне до 2027 г. да се задържи на нивото от 50 млрд. куб. м. За сравнение – за миналата година този показател е само 28 млрд. куб. м.
В тези сметки въобще не са включени т.нар. технически запаси от газ в находищата „Нахчеван“, „Зафар-Машал“, „Инам“, „Араз/Алов/Шраг“ (към него претенции има и Иран) и „Кяпаз/Средар“, което е спорно между Азербайджан и Туркменистан. Тези газови полета са известни, но не са смятани за особено перспективни, поради което към тях все още няма инвеститорски интерес и планове за скорошната им разработка. Те не бива да бъдат изключвани от сметките, но все пак развитието им зависи от благоприятното съчетание на политически, технологични и икономически фактори. Ако ценовата конюнктура е благоприятна и ако се намерят достатъчно сонди, които сега не достигат в акваторията на Каспийско море, то техническите запаси на Азербайджан също могат да бъдат разработени и насочени за износ. Но засега не може да се прогнозира нито кога, нито колко газ може да бъде добит от тях.
Към 2023 г. вътрешното газово потребление в Азербайджан ще бъде на нивото 11–13 млрд. куб. м. Като отчетем и обемите, за които вече са подписани договори за износ, това предполага излишък от 15–16 млрд. куб. м. От тях обаче трябва да извадим около 10 млрд. куб. м годишно, които се реинжектират в пластовете на находището Азери-Чираг-Гюнешли, за да изтласкват нефта.
При нисък темп на нарастване на вътрешното потребление към 2027 г. Азербайджан може да разполага с допълнителни 10 млрд. куб. м. газ за износ извън обемите, записани в сега съществуващите експортни договори. При други два сценария с по-високо вътрешно потребление свободният от договорни задължения газ ще бъде по-малко – пет или дори само 3 млрд. куб. м годишно.
Потреблението в България – ниско, добивът – почти нулев
Потреблението на газ в България за миналата година е 3,3 млрд. куб. м. Преди 1989 г. страната е консумирала и двойно по-големи обеми, но голяма част от промишлените предприятия, работещи с газ, отдавна фалираха. Сега годишното газово потребление на глава от населението у нас е 468 куб. годишно, което е приблизително два пъти по-малко от средното в Евросъюза. Основен потребител на газ е индустрията. За миналата година газовите централи са произвели едва 3,7% от общото количество електроенергия в България (през 2016 г. – 5%). Причината е, че поне засега е по-евтино токът да се произвежда от въглища, но със затягане на екологичните изисквания за въглищните централи, територията на газа може да се разшири.
Газифицирани са не повече от 90 хил. от общо 3 млн. домакинства в страната. Поради това битовото потребление е най-големият резерв за повишаване на консумацията на газ. Правителството си поставяше за цел до 2020 г. газификацията да достигне до 30% от домакинствата. Срокът явно няма да бъде спазен, но при достигането на тази цел потреблението на газ може да се повиши с допълнителни 700 млн. куб. м годишно. Същевременно трябва да се отчита, че населението на страната, което сега е 7 млн., ще намалее до под 6 млн. през 30-те години на века, което, естествено, влошава перспективите за продажбите на газ за бита.
Собственият газов добив на България е близо до нулата. Според прогнозите на държавната компания „Булгартрансгаз“ до 2024 г. той може да се увеличи до 0,7 млрд. куб. м годишно и така нуждата от внос да се сведе до 3,3 млрд. куб. м. В тези сметки обаче не се включват потенциалните находища в българската икономическа зона в Черно море. Ако там бъдат намерени рентабилни за разработване запаси от газ, то собственото производство може да бъде и доста по-голямо. Но дори и при най-оптимистичните сценарии добивът български газ от Черно море няма да започне преди средата на следващото десетилетие.
Перспективите
Възможностите на Азербайджан да изнася допълнителни обеми газ за Европа зависят и от това, дали сега съществуващият договор за доставка на 6,6 млрд. куб. м годишно за Турция ще бъде подновен след 2021 г., когато той изтича. Този договор се изпълнява с газ от Шах Дениз-1, но след 2024 г. добивът от първата фаза на това голямо находище ще започне да намалява. Опциите са две – договорът да бъде продължен, но с по-малки обеми газ или пък със същия обем, което означава, че за изпълнението му ще е необходима и суровина от други находища. В крайна сметка, ако разработката на находищата „Умид“, „Була Дениз“, „Карабах“ и „Бабек“ върви по план, реалистично е да се очаква, че след 2023 г. Азербайджан ще може да доставя допълнително още няколко милиарда куб. м газ годишно до Европа.
Ясно е, че на Балканите и в България азербайджанският газ би могъл да изиграе не само чисто икономическа, но и геополитическа роля. Той може да стане решаващият фактор, който да даде тласък на газовия хъб „Балкан“, но също така да послужи като сериозен аргумент на българското правителство в опитите му да убеди Еврокомисията, че нашата страна не е само един обикновен транзитьор на руски газ.
