„Любословие“ призовава към Европа

„Народът европейски с просвещението на разума нихни и с обучението колко са славни, силни, богати и разпространени на сичката земля и на кои преимуществото и превъзходството е толкова стигнало, щото и перо не може да ги опише. Българският народ, със своето трудолюбие, търпение и усърдие може много скоро да се изравни с другите европейски народи.”

Това писание, както личи по стила му, едва ли е от началото на нашия век, в навечерието на приемането ни в Европейския съюз. Излязло е изпод автентично паче перо, натопено в чернило (мастило) през 1842 г. – „епоха тъмна”, както я нарича дядо Вазов. Но със светли умове. Това е част от „Предисловие любочитателем”, написано от Константин Фотинов в пробната книжка на неговото списание „Любословие”, което ще започне да излиза редовно през 1844 г. в Измир (Смирна) и ще положи началото на българската журналистика. Тази година тя навършва своята почтена 
175-годишна възраст 
Развила се бурно съвсем наскоро и отбелязала непреходни образци още преди Освобождението с вестниците на Славейков, Каравелов и Ботев, родната журналистика наистина  закъснява в историческото време. Особено в сравнение с големите и най-вече – свободните народи. Във Франция Теофрас Ренодо издава първия вестник „Льо газет” още през 1630 г. Това е страната на абсолютните монарси, но и на Просвещението. Българите също живеят в сянката на абсолютна монархия, която обаче се сеща да погледне към Европа твърде късно. Първият вестник в Османската империя излиза чак през 1825 г., и то на френски език, а на турски – едва през 1832 г. Само десетилетие по-късно Константин Фотинов запалва „искрата на родната свяст”. Предан родолюбец и радетел за чистотата на родния език не по-малко от прословутия Иван Богоров с неговата „драсни-пални клечица” вместо „кибрит”, Фотинов превежда буквално гръцката дума „филология” и получава звучното „любословие”. 
Той мечтае за всекидневник, за динамична и актуална журналистика. Но с ясен разум съзира, че в онези условия това все още е невъзможно. Обръща се към списанието, без да си прави илюзии, че то веднага ще „залее пазара”. Пазар тогава няма, разчита се на абонаменти. А кой ще даде грошовете си за българско списание, ако не българите. Както пише проф. Филип Панайотов в книгата си „Вестници и вестникари” (Издателство „Захарий Стоянов”, 2008 г.), Фотинов, който се е занимавал с търговски дела, знае, че българинът е недоверчив и купува на принципа 
„око да види, 
ръка да пипне” 
Затова след издаването в Измир на пробната книжка през 1842 г. Фотинов се захваща, както се шегува проф. Панайотов, с „маркетингово проучване” из българските земи. „С пробната книжка в ръка през есента на 1842 г. Фотинов предприема пътуване из България, пише проф. Панайотов. Това му позволява да изясни характера на списанието – полезни знания, но поднесени занимателно, интересно и с илюстрация. Също така да рекламира „Любословие” и по този начин да осигури колкото се може повече читатели и спомоществуватели, да намери настоятели на списанието, които да се грижат за неговото разпространение и не на последно място – да уговори сътрудничеството на най-просветените си сънародници. Благодарение на пробната книжка неговият основен „спонсор” – роденият в Шумен богат български търговец Рали хаджи Мавриди преодолява първоначалните си колебания и обещава да финансира издаването на списанието.”
Сам, без редакционен екип, без щатни редактори, репортери и кореспонденти, без разпространителски фирми, без банкови сметки Константин Фотинов поставя 
началото на българската журналистика
Той е просветен човек, но не претендира, че е „измислил топлата вода”. За образец на изданието  си, което, както видяхме, трябва да бъде поучително, познавателно, но интересно написано, той взема излизащото в Измир списание „Съкровищница на полезни знания”, издавано на гръцки от американски протестантски мисионери. 
Отново проф. Панайотов разказва за пътя на Фотинов до неговото първо българско списание, създадено по американски образец: „Константин Фотинов се появява в Смирна през 1825 г. във връзка с търговските си дела. Едновременно с тях се занимава и с преподавателска и преводаческа дейност. Постепенно се сближава с протестантските мисионери, които го въвличат в своите просветителски начинания. Става преподавател по гръцки език във френското консулство, съставя и издава учебници и всичко това му позволява да се чувства в „талвега” на стопанския и културния живот. 
След като решава най-важния въпрос – финансовия, Фотинов се заема с организирането на издаването на списанието. Тук на помощ пак му идват 
неговите американски приятели
мисионерите, които са разкрили печатница с шрифтове на кирилица – единствената с тази азбука от друтиге 20 печатници в града, които са главно с гръцки букви. „След като всички въпроси били уредени до най-малката подробсност, от началото на 1844 г. започва редовното излизане на „Любословие, пише проф. Панайотов. Така по най-модерен начин, по европейски, Константин Фотинов слага началото на българската журналистика”. 

Журналистиката на “Треперко паша”

„У Франца, у Англия, както и в други някои европейски держави за скоропутешествие и преминуване правят железни пътища. Описуваме тука един, който е у Англия помежду тия два градове Ливерпол и Манхестер.” Така започва публикацията „Железний път” в кн. 1 на сп. „Любословие” от 1844 г. Неин автор е не друг, а Гаврил Кръстевич. 
Същият Кръстевич, просветен българин, дал много за духовното развитие на народа си, но някак тъжно останал в историята ни не като друг, а като „Треперко паша” – нелицеприятен прякор, измислен му от Захарий Стоянов, когато Кръстевич е генерал-губернатор на Източна Румелия, а бившият хъш и апостол – яростен борец за Съединението.
„Този железен път направиха едва в четири години”, пише Кръстевич, просвещавайки народа и показвайки му „хубавините” на железницата. От друга страна, тази познавателна публикация е и обръщение към османските власти, които, макар и късно, все пак се сещат за железопътния транспорт и през 1866 г. е открита първата линия между Русе и Варна, която свързва товарните превози по Дунава с тези по Черно море. Случайно или не, линията е построена от британска компания. „Похарчиха 820 000 лири стерлинги, или 90 200 000 гроша, пише Кръстевич. Железните пътища требува да са почти равни и прави, а това да стане совершено, требува с шиник броене пари и чрезмерна голяма работа. Ради да устроят и свършат вишеречения железен път,  изкопаха под земята два дълги преходове и разкопаха шест баири. Насипаха и напълниха една страна, която беше в голям гьол и направиха 63 мостове. 
Тоя новоявивший пут отвори се перво на 15 септемврий в лето 1830. Една снаст (махина, остроумно изобретение, за да натуварува нещо или да работи с него человек лесно), натоварена само с трима человеци, замина сичкото разстояние на железний пут в един час. Друга една махина, като теглеше по себе си триесет кола, натоварени почти със 125 000 оки, пристигна от Ливерпол до Манхестер в два часа и 34 минути. Дето е пъто совсем равен, йоще повече пародвижната махина бърже търчи”.
Стилът и правописът са по автентичната публикация.
(Георги Боршуков, Филип Панайотов, „Христоматия по история на българската журналистика”, Издателство „Наука и изкуство”, 1976 г.)