Росица Цонева
Първата награда, която получи нашият колега Лъчезар Лозанов в 14-тия конкурс за поезия „Магията Любов” в Казанлък, стана повод за интересен разговор с него върху това какво е усещането да си пишещ човек.
Когато през 2002 г. излезе стихосбирката му “Иго” (ИК “Жанет – 45”, Пловдив), литературният критик Пламен Дойнов го нарочи да е сред най-екзотичните имена в съвременната българска поезия. Макар с немалко на брой публикации в периодичния печат през 70-те и 80-те години, присъствието на неоавангардната му поетика се изяви сред поколението на 90-те години. Първата му книга е едва в библиофилски тираж – “Скъсай опаковката!” (1995), но силно впечатление на критиката прави следващата – “Звярът” (1999). Според Дойнов в “Иго” авторът задълбочава предишните си търсения – оголва напреженията между битие и език, като чрез поредица от радикални жестове успява да срещне историята и настоящето в трудно разрешим конфликт. Сред учителите му той определя Т.С. Елиът и Хайнер Мюлер – и доминантните екзистенциални мотиви на несъгласието и съпротивата.
Бойко Ламбовски пък коментира концепцията на „Иго” като категорична поетика – отчасти в руслото на постмодерните похвати, без да се губят в епигонстващото блато, без да са балкански вариант на битническия лингвистичен соул от 60-те години зад океана, в произведенията на автори като Алън Гинсбърг, Джек Керуак, Чарлз Буковски…
Ламбовски определя Лозанов като добре познат на ценителите на изящната словесност. С поетика-амалгама от сарказъм и патетика, авторът търси нова идентичност – собствена, но и идентичност на ставащото с езика и страната ни тук и сега. Според Ламбовски, историческото е смесено с лиризма на ъндърграунд-декласанта, а богатите митологични напомняния създават изразителен контраст с лексиката на съвременния дегенеративен сленг. Минотавърът – видение от края на века – дуралуминий, силикон, плъхове, бъгита и гумени кучета са реквизит на авторовия нов лабиринт. Това са историко-хипарски меланжи, създаващи нови топоси в националната ни митология. За разлика от други поети, у които прозира дефицит на стихотворни умения, при Лозанов се усеща осмислената позиция на намерил свой говор автор.
Участието на Лозанов в литературния ъндърграунд по-късно чрез групата „Рамбо 13” внесе немалко напрежение в публичното му участие сред аудитория, която в немалко случаи е извън традиционния салонно култивиран вкус и непредсказуема в реакциите и афектите си. Печелил е литературни награди от конкурси във Варна, Добрич и др. Има преводи на негови стихове в испански и аржентински литературни сайтове.
– Носи ли ти допълнителен емоционален стимул една такава награда?
– Донякъде, защото е повод да се видиш с приятели и в литературните среди, и извън тях така, че да бъдеш по-добре разбран. Това общуване е нещо като изобретяване на публиката…
– Що за дума – „изобретяване”…
– Когато един автор сяда да пише, в главата си той има представа за някаква публика. Но тя не е истинската, реалната, а по-скоро хипотетична, въображаема, каквато би му се искала да бъде. И когато изскочи срещу нея с книга или на рецитал, нерядко тя реагира неадекватно за представите му. Ако той преподтвърди нейните стереотипи – му ръкопляска. Затова че е разбираем, затова че й припомня прочетени в учебника имена, похвати и образи. Но ако се размине с тях и иска да измести гледната й точка там, където обстановката на идеите не им е позната? Публиката остава прохладна, а може и да те изгони. Имах случай в кино „Влайкова“ навремето – кварталните общности празнуваха самодейно, а ние – трима „ъндърграунд” гостуващи трябваше да се спасяваме от сцената към задния изход, щото приеха постмодерния ни език като подигравка. А репортерка от „Литературен форум” написа, че на такива изпитания вече няма да се подлага, припознаха я като съучастница.
Изобретяването става тогава, когато част от публиката е инжектирана понякога с извънлитературни „стимуланти”, подходи и доверие да броди там, където не е била. Такива стимуланти са и наградите. Те я подготвят да скочи другаде не само за усещания, картини, асоциации, но и като азбука на похвати, като оркестрацията на стиха, като прескачане на предразсъдъци, които довчера е определяла като изгъзици. Да промени гледната си точка. Тогава твоята хипотетична представа за публиката и общуването си с нея слиза от фантасмагориите в главата ти и се превръща в реалност. А това окуражава.
– Вярваш ли, че стихотворенията ти ще останат в някаква литературна вечност?
– Боже опази. Не вярвам в нещо като вечност, дори тя да е съотнесена с утвърдени литературни имена като Вазов, Томас Ман, че даже и Омир. Писана и неписана литературна история има от двайсетина века, а след още толкова колко имена ще оцелеят и кои са те? Думата „вечност” ми мирише на спарено. Пропаганда за днес и сега. Помислете как се обговаря Вапцаров, за разлика отпреди 20-тина години. И кое е по-истинно – само той си го знае, но няма как да участва в дебата. Затова готовите стереотипи са удобни за жонглиране. Биньо Иванов умря от глад и пиене, а днес водопади венцеславения го вдигат високо. Където той наистина заслужава да бъде. Но използват неговата физическа липса. Къде бяха преди. Никой не знае с какъв смисъл обрастват текстовете, които авторът е написал. Те вървят като живи същества и не се интересуват от своя автор. Съавтори са всяко следващо „сега” и обитателите му ти приписват собствените си проблеми и неволи. Или те хвърлят в коша. Можеш да се изумиш как превратно си прочетен. Вгледайте се в ефекта с вътрешните огледала в пиесите на Шекспир (пиеса в пиесата) – те създават пространство, в което да си довъобразяваш героите както си щеш, проектирайки себе си. А самият автор ни намига отстрани с ирония.
– Какъв е стимулът да се пише тогава?
– Ами, не знам. Отначало всичко тръгва сериозно. Като ученик в първите си стихове мислех, че ще превъртя съзнанието на хората – я с революция, я току тъй – зяпнат от възхита и станат алтруистични и лъчисти за 3 дни. Но с писането полека лека изтрезняваш от детството. Виждаш, че и ти си за преправяне. И докато се откажеш – е станало болест, физиологична нужда. Като прът за ходещия по въже – пазиш вътрешно равновесие. Изобретяваш си житейски смисъл, какъвто обективно няма. Превръщаш вътрешните си катастрофи в нематериален пластелин, от който си правиш фигурки за всичко. Ако има и публика – добре, ако няма – сам си играеш. Навремето Веселин Ханчев казваше, че ако веднага ти ръкопляскат – не е надобре. Джек Лондон пък с „Мартин Идън” ми втълпи, че 90% от писателството е да предлагаш – и да те връщат от редакциите. По времето на соца – това и правех: пренасях стиховете си между редакциите като в тото. „Пулс” пишеше, че си играя с интелектуални кръстословици, но не е поезия. Въпросът е да не спреш. Само такива остават в гилдията. И неизбежно – графоманите. Другите – и при успех, след време отпадат. Нещо друго им става по-интересно. Пишещи са тези, които не могат да спрат. И престават да забелязват, че това състарява.
– И все пак, къде остава радостта…
– В усещането, че си жив – усещане за цвят, мирис, форма, опознаване, изненада – десетки възможности да се променяш. Но въпреки това следващата ми книга ще се казва „Болничен лист”. И спечелилото конкурса стихотворение е част от нея. Тя се лута между двете огледала – животът като болест, и живота като радостно чудо. Пространство – като взаимно оглеждащите се огледала у Шекспир. Да не знаеш на кое внушение да вярваш. И лутайки се между двете – да го дописваш със себе си, да изобретяваш себе си отново и отново. В това все още откривам зачатък на смисъл. Някакъв.
