Политическите случки през 2014 г. бяха вторичен трус, породен от 2013-а. А 2013 г. изправи България пред сравнително непознат дотогава феномен – няколко мащабни и продължителни демонстрации, които тръгват като непартийни или дори антипартийни, започват по най-различни теми и наистина успяват да повлияят.
Да, вероятно мнозина от протестиралите останаха разочаровани. Но през 2013 г. цяло политическо поколение беше принудено да започне постепенно преминаване в политическа пенсия – редица
знакови фигури дадоха крачка или повече назад
А нали това отдавна е едно от основните желания на българите – омръзналите до болка политици да намират смяна. За добро или зло.
Предупредителният шамар за политическия елит беше последван от още един – в 2014-а. На 5 октомври българите отново гласуваха наказателно срещу политическата прослойка – дадоха бонус на всички малки партии и оставиха двете големи под собствените им очаквания за изборен резултат. Такова гласуване означаваше именно протест, търсене на нови лица. То беше ясно предупреждение към „онези горе“.
И „онези горе“ добре разчетоха предупреждението. Това допълнително принуди политическия елит да търси компромиси и консенсуси. Затова и през отиващата си година видяхме преговори, каквито не бяхме виждали отдавна. Въпреки че те преминаха в логичния за такива ситуации пазарлък, положителната случка ще остане. Дори и опозицията сега не е толкова радикална – долавят се и белези на гъвкавост и конструктивност. А и едната опозиция по необходимост се занимава предимно със себе си.
Разбира се, има и песимистичен прочит на случилото се – границите на компромиса се разтегнаха до скъсване. Скрупулите като че ли съвсем изчезнаха. На страната са необходими болезнени реформи, а в точно такъв сложен формат на управление – без независим субект на властта – те стават доста трудни.
По-неприятното е, че в ушите на мнозина „реформи“ или означава нещо съвсем абстрактно, или означава „нещата да станат по-добре“. Уви, истината е, че в различни системи нещата може би трябва да станат по-зле, за да могат въобще занапред да действат. Т.нар. оптимизиране означава преди всичко рязане на неефективни места. Това винаги носи социална болка, разбутва гилдии, подлага на стрес.
Затова и най-големият страх на всеки управленец у нас в последните години е именно
страхът от реформите
С години те се отлагат. Здравеопазване, социални разходи, правосъдие, железници, енергетика, администрация и т.н. – рецитират се наизуст. Прочистването на тромави и неефективни сектори ще бъде и най-големият тест за управляващата конфигурация.
Жалко, че разговорът за рязане на разходи за кой ли път започна от… отбраната. Въпреки че това далеч не е проблемната сфера, от която следва да се започва. Макар президентът Росен Плевнелиев да се намеси и да повдигна въпроса за бюджетите на въоръжените сили, остана в сила постоянният проблем: защо с всяка смяна на властта в България почва да се говори как ще се икономисва откъм армия.
Всяка власт в България в последните години се надява икономиката да се задвижи и някак си нещата да заизглеждат по-добре, без тежки реорганизации или затягане на коланите. Само че така се очертават години наред политика на дефицити и дългове, която едва ли е най-добрата перспектива. По всичко личи, че тази политика на редица български правителства няма да прекъсне скоро.
Колко би могло да издържи това крепене на положението? Всяка власт в последните години си казва „докато за редовия човек нещата са долу-горе ОК“, нови големи протести няма да има. Но
протест дебне отвсякъде
Протестите от последните години повишиха обществената чувствителност по теми, свързани с прозрачността и правилата. Затова и сега социалните мрежи бръмчат недоволно при всяко спорно назначение. Това е една от основните положителни промени в страната в последните години.
Вероятно така ще продължим и през 2015 г. – с постоянни протести (макар и не толкова големи, колкото през 2013-а), чести скандали, вътрешно коалиционни преговори. Затова и управленската формула много често ще изглежда нестабилна. Но всъщност, ако сериозно не стъпи накриво, тя може и да се окаже много по-стабилна от очакваното. Защото шареният пъзел от партии и коалиции в парламента осигурява всякакви възможности за подкрепа на едно или друго решение. Могат да се формират динамични мнозинства, тематични коалиции.
Има и още няколко коза на стабилност. Първо, западните партньори изглеждат благосклонни към този кабинет. С растежа на „Ислямска държава“, с развитията в Русия, Украйна, Турция и т.н. България става все по-важно звено, в което следва да бъде осигурена стабилността. Затова и западните ни партньори държат на стабилността в страната ни.
Второ, с падането на КТБ у нас като че ли не остава толкова мощен център на паралелна власт, който може да предизвика трусове.
Трето, обществото у нас изглежда изтощено от политическата криза в последната година и уплашено от възможна икономическа криза. Затова и публиката не иска прекалено резки движения. Много по-нисък отпреди е протестният потенциал, и желанието за нови избори. Данните на „Галъпи Интернешънъл“ наскоро го доказаха отново.
Години наред едно от най-чувствителните обществени настроения е „да дойде някой“, „да ревизира“, „да бие лошите“. Не че това е изчезнало (то винаги ще си е там), но сега е притъпено. Публиката интуитивно усеща, че България ходи по бръснача в икономическо отношение и търси закрепване на положението, задържане на малкото постигнато спокойствие във всекидневието (ако го има). Никакви революции не са на дневен ред. Към този
здравословен консерватизъм
можем да добавим още нещо. Обществото ни показва засега имунни сили да издържа на стрес тестове – големите протести не доведоха до неконтролируеми обществени ситуации, историята с банките от лятото не доведе до масова паника, нападението срещу създателя на ДПС Ахмед Доган преди две години не донесе ескалация на етническо напрежение и радикализация.
Всичко това са белези, че обществото ни все още има съпротивителни сили да понася разтърсвания и да проявява зрелост. Това е и една от безспорно добрите новини от отминаващата година. Тя означава, че трудно се стига до опасни крайности.
В идната година постоянно ще се говори за избори, ще се гадае кога ще са те, ще има ли нов кабинет в рамките на този парламент и какво ли още не. Всички ще умуват около срока на годност на кабинета. Едва ли ще е цели 4 години, макар че отминаващите ни научиха, че всичко е възможно. Но това е друга тема.
Проблемът сега е не колко време ще остане във властта тази конфигурация. Проблемът е, че ако и тя остане с лошо в очите на българите, ще се изправим пред липса на видимо продължение, на ефективна алтернатива. В масовото съзнание кънти въпросът: ако утре и този формат претърпи провал, какво въобще остава по политическия терен? Звучи доста неприятно, нали?
Затова нека се съсредоточим върху оптимистичната новина от последните две години: българите заизглеждаха по-активни. А може би и по-малко наивни – защото се разделихме с част от илюзиите си. Например, тази, че решенията могат да дойдат бързо и рязко да се освободим от бедност, задкулисие и пр. хронични обществени заболявания. Все по-ясно е, че пътят е дълъг и иска управленска воля и постоянен граждански натиск.
Като че ли се поосвободихме и от друга илюзия – че трябва постоянно да гласуваме за нови и нови продавачи на надежда, които уж се предлагат за алтернатива на „лошите досегашни партии“, а после заприличват досущ на тях.
За съжаление, липсата на нови „месии“ сега май се заменя от месиански решения – дайте да сменяме конституции, избирателни системи и други подобни опити за процедурни решения. А
проблемите не са по процедура – те са по същество
Проблемите са икономически – какво произвеждаме, има ли иновации, създава ли се стойност.
Ако не мислим по тези теми, ще си останем периферна икономика със скромен потенциал.
И всичките протести, политически драми и обществена енергия в последните години ще се обезсмислят.
