Пореден дебат на литературния клуб „Благодатният четвъртък“ се състоя в клуба на Столична библиотека. „Свобода и слово“ бе темата, която потърси повод в „Случая „Шарли ебдо“. В дискусията се включиха поетите Тома Марков, Росен Желязков, Бойко Ламбовски и Румен Леонидов, писателите Алек Попов, Захари Карабашлиев, Калин Терзийски, Светослав Терзийски и Милен Русков, карикатуристът Чавдар Николов, писателят, сценарист и драматург Иво Сиромахов. Иво Милев се зае с воденето, а за настроението се погрижи Васко Кръпката.
С твърдението на Коста Бенчев, че европейското общество е загубило ценностите си и следва единствено диктатура, започна дискусията. Последваха становища, които със средновековните си представи за света събуждаха недоумение на места. Според Румен Леонидов, вместо да се движим по основните морални категории на християнството, се водим от стихията на материалното и само тичаме между тоалетната и хладилника. Случаят в Париж показва, че силното олевяване на обществата премина в подигравка с най-важните неща за мюсюлманите. Когато се правиш на
дресьор на отровни змии
и те ухапят, няма защо да плачеш. „Не мога да бъда солидарен с хора, които се гаврят с другите. Не с техния фанатизъм, а с техния Бог. Да, свободата на словото е основният Бог на демокрацията, но над този Бог има световен космически разум и той ни задължава да не обиждаме другите, да се държим толерантно. Срещу себе си имаме нецивилизовани, религиозни хора, които са в своето Средновековие, изживяват своите комплекси, своята Света Инквизиция. Нашият път след 45 години съветски социализъм е приобщаване към европейски християнски ценности. Проблемът е, че много атеисти има в света, голяма част от тях са и комунисти, както е главния редактор на „Шарли ебдо“, Бог да го прости, но той пък в Бог не вярвал. Лесно е да кажеш „Аз съм ляв, аз съм атеист. И не ми пука“. Трудно е да намериш вината в себе си в тази лява страна каквато е Франция, която допусна хиляди нискоразвити личности да живеят в нея и не ги приобщи. Ако сме истински християни трябва да търсим вината в себе си, а после да хвърляме отрова за отровните змии. Не мога да съчувствам на хора, които са агресивни и нямат чувство за уважение.”
Според Тома Марков българинът по принцип бил „атеист и това винаги му е разкатавало играта“. Защото когато има силна вяра, разбирай църква, има ценности – никой не пре…ва никого, има страх от нещо. Има регламент. Правилата са най-хубавото нещо, защото дали ще бъде свобода като суетата, както казва Константин Павлов – това е
най-добрата автоцензура
Оказа се, че Марков е враг и на езоповския език, който нарече „шибан”. Той написал това, пък ние да си мислим друго. По времето на българския преход от 25 г. не сме се били научили да четем, не знаем как да говорим. „Излизат 5 души на жълтите павета викат само „Мафия, оставка!“. Как не ви стана скучно? Що не измислите нещо истинско, например: върнете ни парите, искаме си парите“.
След религиозните екзалтации говори Бойко Ламбовски. Той не приема тезата, че застреляните карикатуристи са си го търсели, или че сами са вкарали вълка в кошарата. Нима всички, придвижили световната история и цивилизация напред и са дали живота си за т. нар. свобода на словото – „са си го търсели“? И Джордано Бруно си го е търсел, когато е твърдял, че Земята се върти около Слънцето и че има много земи и много слънца? Ние още щяхме да бъдем на онова дередже, ако Бруно не беше изгорял. По същия начин си го е търсел Гео Милев – написал поемата „Септември“? Той работеше с перо и със слово. Някой може да е бил съгласен с него, друг да не е бил. Българската държава чрез своите сатрапи го прибра без съд и го удуши с метална жица. Той също може би си го е търсел, както френските карикатуристи? В нашата цивилизация всеки може да говори всичко по възможност, без да прибягва до физическо насилие. Може да му се опонира устно, писмено, може да не си съгласен. Не съм съгласен с Румен Леонидов, но прибягването до физическо насилие спрямо хората, с които не си съгласен, е проява на
интелектуална мизерия и на скотщина
Думата свобода е поливалентна – всеки си представя най-екзотични неща. Нашата цивилизация е по-успешна тъкмо благодарение на това, че карикатуристът и човекът на словото може да говори, да рисува всичко. Включително това, което ни обижда и с което не сме съгласни.
Милен Русков пренесе дискусията за свободата в човешката душа. Според него най-големият вид цензура е автоцензурата. Разстрелът в Париж ни връща във времето, когато свободното слово бива наказвано с насилие – като започнем от еретиците, през Джордано Бруно и Коперник и като свършим с карикатуристите от „Шарли ебдо“.
Но и днес има препятствие – автоцензурата. Цитирайки будистки гуру – Русков посочи, че основният враг на свободата на словото е
нежеланието да се променяме
нежеланието да вървим в синхрон с този ужасно нестабилен свят, който непрекъснато се променя от състояние в състояние. Първото, заради което си налагате автоцензура, е мнението на другите. Защото имате статус. И ще се промени към по-лошо, ако другите придобият лошо мнение за вас. Това създава чувство за несигурност, затова свободата е в опозиция със сигурността. Или си свободен и несигурен, или си сигурен за сметка на свободата си. Човек не желае да се променя, иска в живота си да има нещо твърдо, стабилно и постоянно. Ако няма друго такова нещо – то това ще са Бог, Аллах, патриотизмът, Родината и т. н. Хората се вкопчват за да удържат това на всяка цена. Когато някой го осмива или иронизира, те ще унищожат този някой, за да запазят усещането си, че в света има нещо твърдо и сигурно. И ние се отказваме от свободата си, защото ни е страх че ако я използваме, нещо в живота ни ще се промени. Това е основата на автоцензурата и това е най-големият враг на свободата на словото.
Лъчезар Лозанов
фото автора
