Дискусиите около разстреляните журналисти от „Шарли ебдо” поставиха ребром въпроса: къде е границата между свободата и отговорността да пишеш (рисуваш)? Привържениците на вярата ограждат сакрално парче от света – да е недостъпен за анализ, присмех и критика. Обиждат се. Настояват за „отговорност“, на вестоносеца, донесъл съмнението или „неверието“. „Отговорността“ се носи чрез санкция от този, който оценява кое е вярно или невярно (разбирай Комисията за финансов надзор) у нас. Но за да оценява, този някой трябва да притежава абсолютната истина. Във времето на соца, а и далеч преди него за това си имаше цензор. С място по-високо от гледните точки на другите, раздава справедливост. Както я раздадоха мюсюлманските радикали. И БКП. И нашите пазители на християнски ценности, които ни заявяват: тия нямат право да обиждат. И циганите се обиждат, като им забраняваме да си крадат 13-годишни момичета и да ги правят майки… Механизмът на „обиждането“ приобщава мнозина, уж противници, в обща шайка на съучастници.
Свободата няма граници. Всеки може да оспори мнението ти и от многото да избере своята истина, която нерядко е лего. Или точка насред изречението. Съвършено неочаквана.
