В листите ясно се открояват две големи групи – на хора, приближени до президента Реджеп Ердоган, и такива до премиера Давутоглу. Сред доверените лица на Ердоган са зет му Берат Албайрак, съветникът му Мюджтахид Арслан, адвокатът му Али Йозкая, авторът на речите му Айдън Юнал. За победа на Давутоглу може да се смята отстраняването на кръга от хора на Бинали Йълдъръм, ръководител на ислямската организация за хуманитарна помощ IHH, считан за много близък до президента.
На база на анализа на листите на ПСР може да се направи извод, че се
лансира ново поколение млади политици
които обикновено са без собствен партиен тил, директно посочени от Ердоган и лично предани нему, добре образовани и с амбиция за успешна кариера.
За разлика от управляващата партия, другите три основни партии залагат обратно, на кандидати с изразен идеологически профил. При Народнорепубликанската партия основен акцент пада върху кемализма и светското начало, Партията на националистическото действие търси кандидати с ясно изразен националистически профил, докато Демократичната партия на народите издига жени и кюрдски или турски кандидати, които ще търсят подкрепата на левите, либералните и феминистките среди в Турция.
Очаква се управляващата ПСР да спечели за пореден път и този вот. Прогнозите са, че тя ще вземе приблизително 38-42% от гласовете, кемалистката опозиция от НРП – около 26-28%, крайно националистическата ПНД – около 16-18%. Голямата интрига е дали лявата прокюрдска ДПН ще успее да прескочи десетпроцентната избирателна бариера за парламента, като засега това е по-вероятно.
Независимо какво ще бъде точното съотношение на силите в парламента, турското ръководство ще се изправи пред значими предизвикателства. Едно от тях комбинира вътрешен и външен елемент – това е процесът на преговори с кюрдите.
В момента в кюрдското национално движение съществуват различни течения. В рамките на ДПН има крила, които условно могат да бъдат наречени „Имралъ“ (островът-затвор, на който Абдуллах Йоджалан излежава доживотната си присъда) и „Кандил“ (планината в Северен Ирак, където са военните бази на ПКК). Евентуалното отпадане на ДПН от политическия диалог крие потенциален риск от излизане
извън контрол на групи радикализирани младежи
От друга страна, според някои анализи, заради развитието на ситуацията в Сирия, при което се създава един полунезависим кантон Рожава, Йоджалан може да се превърне в предпочитан партньор за турското правителство в сравнение с други крила на ПКК. Същевременно е интересен фактът, че в 352-страничната програма на управляващата партия за изборите не се дискутира въпросът за диалога с кюрдския лидер.
В момента основните военни сили на ПКК са съсредоточени в Ирак и Сирия. В последните месеци в Турция организацията се ограничава до демонстрации на присъствие, като създаване на контролни постове на отдалечени пътища или безкръвни нападения, насочени срещу военна и строителна техника, изграждаща язовирни съоръжения.
На 11 април във вилает Агръ при нападение на ПКК бяха ранени четирима турски войнници. Това беше първата атака след примирието от март 2013 г. Нападението е в ущърб на ДПН, която се опитва да привлече гласовете на леви и либерално настроени турци. Това поставя въпроса кой или кои радикални групи имат сметка от подобна ескалация.
Наблюдатели прогнозират, че при евентуална нова ескалация на напрежението ПКК би променила досегашната си тактита „удряй и бягай“ за сметка на стремеж за овладяването и поставяне под контрол на определена територия.
В международен план най-трудните избори ще продължат да са свързани с Близкия Изток. Вече редица наблюдатели започнаха да отбелязват, че „стратегическата дълбочина“ на Турция е нееднородна и съставена от различни страни, като политиките, прилагани спрямо едни, не се приемат добре от други. Същото важи и за ислямския и арабския свят.
За да се потърси отговор на въпроса какви ще бъдат
политиките
на Турция в сферата
на сигурността
и в района на Близкия Изток след вота, е необходимо да погледнем към събитията от последните месеци.
Въпреки че споделяха общото желание сирийският президент Башар ал Асад да бъде свален от власт, страните, които подкрепяха опозицията, имаха различни фаворити. Саудитска Арабия и други от заливните монархии подкрепяха едни ислямистки фракции, докато Турция и Катар предпочетоха да заложат на „Мюсюлмански братя“ не само в Сирия, но и в Египет и Палестина. Двете страни приеха на своя територия редица лидери на палестинското движение „Хамас“.
Известно е, че отношенията между Турция и Египет силно се влошиха след намесата на военните в политическия живот в Кайро през лятото на 2013 г., когато беше свален демократично избраният президент Мурси и „Мюсюлмански братя“. От своя страна Саудитска Арабия, Кувейт и Обединените арабски емирства оказаха финансова и политическа помощ на властта на ген. Сиси.
Тези различия по отношение на Сирия и Египет доведоха до охлаждане на отношенията между Анкара и Доха от една страна и другите държави от Персийския залив, от друга. В последните месеци обаче Турция и Катар демонстрираха желание за възстановяване на отношенията с консервативните държави, членуващи в Съвета за сътрудничество в Персийския залив (ССПЗ). Катар прогони ръководните дейци на „Мюсюлмански братя“, които беше приел.
В началото на март турският президент Реджеп Ердоган се срещна с новия саудитски крал Салман. Анкара и Доха, редом с Кайро, оказаха подкрепа на водената от Саудитска Арабия коалиция срещу хусите в Йемен. Въпреки тази динамика обаче не е реалистично да се очаква скорошно сериозно затопляне на отношенията между Турция и Египет.
От друга страна, затоплянето между Турция и ССПЗ не се отразява добре на турско-иранските отношения. Саудитска Арабия и Катар са в открит конфликт с персите, а турските националисти традиционно са враждебно настроени спрямо Иран.
Консолидацията на т. нар. „сунитски блок“
не е случайно събитие и се очаква да се развива. Сред факторите, които обуславят такова развитие, са желанието им да сключат съюз срещу могъщия си съсед в лицето на т.нар. Ислямска република. В Йемен (от гледна точка на саудитите) и в Ирак (на Турция) иранското влияние нарасна твърде много. На следващо място са и общите заплахи за сигурността, породени от организацията „Ислямска държава“.
Освен това новият саудитски крал Салман не смята, че „Мюсюлмански братя“ вече са силата, която има възможност да доминира в региона и това позволява сближаването с доскорошните покровители и спонсори на движението – Катар и Турция. Друг момент е американско-турското сближаване, свързано с постигнатата сделка по иранската ядрена програма. Редица играчи с регионални претенции се чувстват некомфортно от възможността Техеран отново да се превърне – както е било до Ислямската революция от 1979 г. – в основна ос на близкоизточната политика на Вашингтон. Засега такава перспектива изглежда твърде далечна, тъй като редица спорни въпроси между двете страни не са уредени, степента на взаимно недоверие все още е висока, но тревогите сред иранските съседи съществуват.
В този смисъл след парламентарния вот на Турция ще се налага да продължи да балансира както между различните лагери сред арабските държави, така и от друга страна отношенията й с някои от тях да не са за сметка на важното търговско и икономическо сътрудничество с Иран.
Мариян Карагьозов е докторант в Института по балканистика към БАН
