Да се представя сладкодумецът от Турия, дипломираният художник Димитър Чорбаджийски, останал завинаги в родната литература като разказвача Чудомир, е излишно. Поколения живеят с разказите му, в които има и много талант, и творчество, и самобитност. Цял живот скромен човек, той остава в Казанлък, не се поддава на столичната суета, не ламти за писателска слава. Набеден от „революционните творци” след 1944 г. за дребнобуржоазен писател, е реабилитиран твърде късно. Тогава, когато болестта вече го е приковала в болницата. И където той, с неугасимото си чувство за хумор пише: „Чудех се какво ще правя на старини. А то се оказа, че ще развъждам рачета”.
Чудомир е участвал като офицер и в двете световни войни. В Първата дори има драматично премеждие с шотландци от британската армия, където животът му е висял на косъм. Там се сблъсква и с преживяванията на войниците, които за първи път виждат хора с черен цвят на кожата, прословутите сенегалци от френските колониални войски. Така се ражда един от неговите вечни герои Нено Сенегалеца, останал безсмъртен и до днес, когато отбелязваме век от началото на Първата световна война. А „партизанщината” и боричканията за власт е отразил в много разкази. „Конституция!” е твърде актуален и днес, в навечерието на поредните местни избори.
Конституцията!
Чудомир
Откога разправям аз: конституцията бабам, конституцията! – ама не ме слушат. Държиш ли здраво за дисциплината, изпълняват ли се точките на закона, спазва ли се чинопочитанието – и ред ще има, и плодородие ще има, и парици ще си имат хората. Мене питай за тия работи, знам ги аз, не ме гледай, че съм със скъсана шапка и не мога да се засмея от сиромашия. Седем месеца и девет дена съм управлявал най-голямото село в околията, батенка! Ама кмет и половина бях, не като сегашните. Строгост имаше, подчинение имаше и всеки си знаеше мястото. А сега? Куче влачи – диря няма. Характерност няма, личности няма и не се спазва конституцията. Не се държи на основния закон на държавата. Мръдне ли встрани Иван – баста! Дръпни му една глоба, и толкоз. Шавне ли Първан – баста! Никакви отстъпки, никакви изключения! И подхванеш ли една работа, докрай ще я караш. До дупка, дето има една дума.
Като поех управлението на селото тогава, дойде ред например да се връчи призовка по някакво регулационно дело на Деня Възела. Близък ми е, роднина ми е по женска линия, ама не е важно. Изпратено е, трябва да се връчи. Няма ваши, няма наши. Всички равни! Хубаво, ама той кръшка, крие се и не ще да я получи, за да се отложи делото.
Пращам разсилния да му я занесе. Отива той и след малко се връща.
– Няма го, кай, в село. В гората бил.
– Как така го няма, казвам, как смее да го няма? Питал ли е, взел ли е позволително?
– Не е, казва, но жена му тъй рече.
– А бе аз преди малко го видях, като носеше месо в къщи. Около кило и половина агнешка предница с два бъбрека. Веднага да идеш пак, казвам.
Отиде повторно той и след десет минути пак се връща.
– Не се оказа налице пак, господин кмете. И колата му е в двора, кай, и брадвата му е на дръвника, а той не се оказа.
– Ще се окаже, думам, ще се окаже и цял ще се покаже, ама кога обърна другото листо.
И нали си познавам хората, нали ми са известни Възеловите дяволии, креснах отново:
– За трети път ще идеш, за четвърти, за пети – сто пъти ще идеш, ще правиш, ще струваш, докато му не откриеш дирята, няма да се връщаш.
Отиде пак разсилният, мушил се насам-натам из градините наоколо, питал, подпитвал съседи и разбрал, че Деньо си е дома, но се крие в плевника.
– Добре! Прекрасно! Ще го намеря аз и ще му връча призовката до утре, па, ако ще, и турско да стане. Да се знае, че тук има управление, че здрава ръка има и че параграфите се изпълняват точ в точ.
Понеже се беше мръкнало вече, оставих само наблюдателен пост около тях.
През нощта обаче нагласих хората си. Един ще запали плевника, значи, двама ще пазят отстрани, а аз заех позиция у дома на крушата. Заеха си местата хората, качих се и аз на крушата, не се мина много – и баста! Дигна се една пушилка, проточиха се едни огнени езици, пламна плевникът, на Възела му се повишила температурата, изскочил като лалугер из една дупка и докато се чудел накъде да удари, моят човек застанал пред него и му подал призовката. Хубаво, ама нали Възелът си е възел и все гледа, та заплита работата, не се подчинил пак на административните органи и на законната власт, а драснал като опърлен из градините. Бяга, значи, не се обръща и отказва категорически да я получи. Той бяга, моите хора по него, той бяга, те по него, па се спънал, та паднал и го хванали чак в Топкория, на един час вън от селото. Дръпват му сто оки бой, връчват му призовката и го накарват да я подпише с мастилен молив.
Та искам да кажа – няма наши, няма ваши! Има само един основен закон в страната, който се казва конституция, и той трябва да се пази. Мръдне ли вън от него Иван – баста, глоба! Мръдне ли Първан – баста! Другото всичко е вятър!
Нено Сенегалеца
(Из разказа „Лъжлив Съби”)
През войната служиха с наш Нена Черния в една рота. Един ден ротният ги праща патрул, като им поръчал поне десет сенегалци да хванат живи и за всеки хванат по десет дена отпуск обещал. На шега го рекъл ротният, ама Съби от шега не разбира. Пък и младшият е и началник на патрула. Мъкнал ги той цяла нощ из тъмнината, по корем пълзели, правили, стрували и ето ги рано сутринта строени пред землянката на ротния, а до тях — вързани двамата сенегалци, страшни и черни като таласъми.
— Браво, юнаци, да живеете! — поздравил ги ротният. — От утре имате всички по двайсет дена отпуска!
— Обещанието, обещанието, господин капитан, по трийсет дена се пада, не по двайсет!
— Защо, нали пленниците са двама?
Лъжлив Съби посочил наш Нена и рекъл:
— Ами този защо го не броите: не мяза ли на същински сенегалец?…
Смели се всички, смял се от сърце и ротният и им дал още по пет дена отпуска.
Оттогава на Нена Черния му излезе име Сенегалеца, че и на децата му тъй думат, че и на кучето му даже, макар че е шарено.
