Страх

Па заминал, а?… Бързал… Аха. По работа ли? Амии! За разговорка, ей така. Умен човек е Стоян – и купешките думи в устата му звучат по нашенски. Работи му ченето, ама не е като някои – с него да се оправя.
Знаеш ли, како Василце, такъв страх брах с него, че и сега, като си спомня, и носът, и страните ми изстиват. Пък сърцето буха, буха… Лелеее!… Хем си викам: „Стига бе, Герге, то минало-заминало, какво му трепериш?” Ама на…
Беше през последната година на войната – април. Първи ли, втори ли – там някъде. Аз служех при минохвъргачите, пък Стоян беше в линейните роти, тия, дето се гледаха очи в очи с френците и ония, черните – мароци и сенегалци. Та подочуваше се за лудориите му в техния тил, ала то край огъня вечер хубаво звучи. Пъча се аз пред наборите – зер, вижте какъв земляк имам. А те: срамота бе, Герге, той толкова ордени, пък ти ни един. В село ще ти се смеят… И на, на тоя първи ли, втори ли април строиха тия, дето сме по-надире, и командирът на полка изкара наш Стоян до себе си, описа как докарал цели три френеца и му лепна един ми ти лъскав орден. А на гърдите му още отпреди четири такива и пет-шест по-дребни… Пък полковникът така сладко описа всичко – ще рече, отива нашият, пие им пиенето, те се строяват доброволно и Стоян само им показва пътя… И на, подлъгах се от тая леснина. Па може и орденчетата да се ме полъгали – знам ли… Думам си: „Ама как наистина ще се върна в село без нито една тенекийка, а тоя хлапак Стоянчо ще се курдиса с две шепи!”
И го причаках аз след церемонията и му викам: „Абе, Стояне, що не ме вземеш за другар в някое ходене оттатък?” Той само това чакал: „Хубаво, бате Герге, ще те имам предвид.”
И след два дни идва и казва: „Айде, тръгваме.” Къде, кога… „Питаха ме началниците кого искам за другар и аз избрах тебе.” Аз май като че ли бях размислил, не че се уплаших, просто размислих – Стоянчо е ерген, трябва му хвалба, затуй колекционирва тия тенекийки. Ама на мен що ми са – две деца имам, харесала ме е булката, няма да ме остави, дето съм без ордени, я… Ама той ме посочил, командирите одобрили – санким вече заповед станало. Няма отърване!
Батареята ме изпрати, сякаш генерал Сарай щях да довеждам. Взводният ми даде кавалерийската си карабина, здрави ботуши ми намериха, един бакър вода изляха пред мене на изпроводяк…
И хайде в ничията земя. Това, како Василце, е мястото между нашите първи окопи и тия на френците. Само пълзене. Като змии, како Василце, така се влачихме. Щукне нещо отпред и замрем. Луната ту се скрие зад облаците, ту се оцъкли. Стоянчо – кукуряк. Още малко и ще си засвирука. А аз… Аз премалял. Все ми се струва, че ей сега ще заври край мене от куршуми… Как да е, по едно време Стоянчо вика: „Стига с пълзенето, вече минахме.” И нататък с прибежки. Ама пак страх, како Василце, голям страх…
Най-после стигнахме селцето. „Сега – вика Стоян – по-внимателно.” Сякаш дотогава вървяхме малко внимателно… Пълзим на четири крака през някакво дворче, а той не спира да мърмори като поп. Луната му пречела. И изведнъж някакво бръщолевене, ама чуждо. Изстинах. Има някъде на двайсетина крачки от нас. А Стоян – луната, та луната… Тъкмо да му изшъткам да мълчи, току ни чули ония ми ти френци и коравото под мене изчезна. Падах, падах, май дори се преобърнах един-два пъти и – туп! – на земята. Ама като падам, на ума ми оня говор, затуй стискам зъби, мълча. Позаболя ме рамото, поразтърках го и гледам нагоре: само луната, нищо друго. Хубаво, викам си, това сигурно е яма от снаряд, нали, преди да се стъмни, нашата тежка артилерия насмете съглашенците…

И ха да тръгна нагоре, усещам, че край мене има друг човек. Не го виждам, ама нещо ми шушне в главата: не си сам!… Позавъртях се малко и гледам: зад гърба ми някой лежи. Замръзнах, щото виждам, че не е с наша форма, пък и в съглашенския тил съглашенец ще лежи я… Стоя и оня стои, полегнал на една страна. „Заспал е” – викам си. 
А отгоре ми някой каканиже – Стоянчо. Посъвзех се и ха да му извикам да слезе долу. Тъй ама, ако френецът се събуди?… Набрах, набрах смелост, извадих ножа и рипнах отгоре му. Обърнах го и опрях острото под брадата му. Блъснаха ме едни очи… После ясно, ама съвсем ясно усетих студа по шията му, вдървеността на тялото, видях разкъсания на корема шинел… Устните ми се разтрепериха, целият бях разтърсен, пластове затрещяха в мен като при земетресение, като че вулкан забълва… Гледам лицето му – голобрадо, хубаво, младо лице; гледам очите му – детски, питащи, добри очи, вперени в луната някак учудено.
Кога е дошъл Стоян, кога ми е дал манерката си – не помня. Усетих влагата в устата си и тогава наново се завъртя и времето, и светът наоколо… 
„Хайде, бате Герге, ще съмне. Нямаме време” – чувам иззад десет планини, че ми вика Стоян.
Как сме пълзели по-нататък, как Стоян е „свалил” часовоя, как нахлухме в къщата и пипнахме полковника по бели гащи – това ми е като през мъгла. Бях като занесен, пред мен все тия очи.
И ето, толкова години живот, а като си спомня и се плаша. Тоя свят пак е оглупял, върти се, търкаля се, пак отива на лошо. Първо ме беше страх за синовете, после за внуците. Сега вече ме страх за всички млади момчета. Страшно е да видиш мъртви очи, които питат: защо умрях, защо не се налюбих, защо няма да видя мама, защо черешата ще цъфти без мен, защо… Страшно е, како Василце, страшно…
Па казваш заминал, а?… Знам, знам – той на едно място не стои, все нещо го подпира… Такъв си е Стоян.

Андрея Илиев