Атентатът срещу папа Йоан-Павел Втори- „Българската следа“ – митове и реалности

Истината по това дело ще остане завинаги тайна. Това каза преди три десетилетия българският следовател по делото „Антонов“ полковник Йордан Орманков. Цяла стена в кабинета му беше запълнена от червени томове. Това беше съдебното дело „Антонов“. Следственото, водено и от наши юристи в противодействие на италианския съдия-следовател Иларио Мартела, е неизвестно къде.

Преди 35 години, на 13 май 1981 г. светът е потресен от новината, че на площад „Сан Пиетро“ в Рим е стреляно срещу папа Йоан-Павел Втори. Главата на Римокатолическата църква е ранен, но жив. Още на площада охраната и карабинерите залавят с пистолет в ръка Мехмет Али Агджа. Той се оказва „острие“ на турската терористична организация „Сивите вълци“, с присъда в родината си за няколко убийства. Следите му водят през прословутия през онова време софийски хотел „Витоша – Ню Отани“, известен като Японския. 
Дали Агджа е искал 
да убива
или като добре подготвен стрелец целта е била само да рани Йоан-Павел Втори, за да се предизвика последвалият световен скандал, увенчан с процеса срещу трима българи – Сергей Антонов, Желю Василев и Тодор Айвазов, от които е арестуван и присъствено съден само Антонов?
При първоначалните разпити Агджа мълчи. След това лансира няколко коренно противоречиви версии. Докато стига до имената на тримата българи. По това време майор Желю Василев е помощниквоенен аташе в Рим. Тодор Айвазов е т.нар. „ковчежник“ на дипломатическата ни мисия, оглавявана от посланик Райко Николов. А Сергей Антонов е „най-дребен“ – представител на авиокомпания „Балкан“. От тримата само военният се ползва с дипломатически имунитет. Но и без това, когато нещата се „напичат“, той се оказва по никое време – през ноември 1982 г. в платен годишен отпуск в България. По същото време отпускар в родината е и Тодор Айвазов.   
Сергей Антонов е арестуван от италианските власти на 25 ноември 1982 година. Една от версиите е, че до ареста се стига, след като Пол Хенци пише в списание „Атлантик комюнити“, че атентатът е 
дело на КГБ
който използвал  българските си „отрочета“ да свършат мръсната работа. Идеята му е развита от редица американски журналисти, като една от тях – Клер Стърлинг – публикува разследване на страниците на американското списание „Ридърс дайджест“, че атентатът срещу неудобния за Кремъл папа е бил организиран от българските тайни служби по нареждане на КГБ.
Тайнствените отпуски на майор Василев и на Айвазов засилват усещането, че българските служби не са далече от атентата и са успели предвидливо да изтеглят хората си. Още повече, че на всички е ясно в кое управление работи военният и в кое – „ковчежникът“. Сергей Антонов изглежда човек, който едва ли може да има нещо общо с каквито и да били специални служби. Но по онова време всяка държавна работа в чужбина неизбежно беше свързана по един или друг начин или с военното, или с външното разузнаване. Това показват и разсекретените архиви на Комисията по досиетата. Версията на Мартела започва да се гради на
показанията на Агджа
Турчинът твърди, че е поддържал лични връзки с Антонов и дори описва подробно апартамента му. Показанията се оказват неточни. По това време българинът е в затвора „Ребибия“, а държавата ни наема за защитата му адвокат Джузепе Консоло. Наскоро той беше у нас по повод на 30-годишнината от оправдателната присъда и говореше за Антонов като за „Мъченика от Рим“. Дали е бил третиран с психотропни вещества в затвора, Антонов не каза до края на живота си. Нищо положително не заявиха нито адвокатът му, нито българските разследващи. Следствието и съдебният процес се проточиха чак до 29 март 1986 г., когато Антонов беше освободен с мотива „липса на доказателства“. Оправдателна по своето юридическо същество присъда, която все пак оставя сянката на съмнения.
Ако се направи връзка между разсекретените след 1990 г. документи на бившето Второ главно управление на ДС и делото „Антонов“, ще се види, че няколко години по-рано Илич Рамирес Санчес – Карлос Чакала е бил редовен посетител на България и по-специално на Японския. Където по-късно е пребивал и Агджа, влязъл „незабележимо“ през ситото на нашата ДС като… индийски гражданин!  Според донесения на уж контролирали го офицери от контраразузнаването, Карлос Чакала споменавал, че скоро ще извърши нещо, което ще потресе света, а Тодор Живков ще го награди лично с най-високо отличие. Това навява съмнения за подготвян преди случая „Антонов“ атентат срещу папата с изпълнител Карлос Чакала. Името и физиономията му обаче са станали твърде известни на световните служби. Може би затова е потърсен равностоен заместник – „сивият вълк“ Агджа. Както каза Орманков, 
истината ще остане завинаги в тайна
От българска страна цялото разследване беше ръководено от генерал-лейтенант Стоян Савов, заместник-министър на вътрешните работи, преди това – началник на външното ни разузнаване, който единствен е държал на отчет т.нар. „нелегали“ – агенти, които нямат лични и оперативни дела, не са записани никъде. И които Савов отнесе със себе си, когато през 1992 г. се самоуби в родното си село Лесичево, Пазарджишко. Дали не е отнесъл на небето и всички тайни по „българската следа“ в делото „Антонов“? Скоро след процеса в странна автомобилна катастрофа загина Желю Василев. В по-добрия свят вече е и Йордан Орманков. Който само веднъж спомена – „този човек съм го виждал на снимка в униформа“. Ставаше дума за Сергей Антонов. Униформата не била на Авиокомпания „Балкан“. А военна. По онова време на челната страница на личните кадрови дела на офицерите от военното разузнаване и от Държавна сигурност, които по принцип ходеха цивилни, задължително имаше снимка. Във военна униформа, защото и офицерите от ДС се водеха по закона за всеобщата военна служба. Разбира се, дори Антонов да не е бил само авиационен служител, това не означава автоматично, че е 
насочил ръката на Агджа срещу папата
Кое доведе до спасителния, макар и условен край на процеса? Дали усилията на нашите следователи и масираните пропагандни атаки, ръководени от Боян Трайков, тогава главен директор на БТА? Дали юридическото майсторство на адвокат Консоло? Със сигурност Антонов не е разменен. Въпреки че нашите власти показват мускули и веднага след неговото задържане арестуват у нас италианците Паоло Фарсети и Габриела Тревизин. Те са осъдени и пратени в затвора за това, че са снимали на пътя Бургас – Созопол в зона, обозначена със забрана. Макар че всеки, който минаваше оттам, виждаше вдясно на поляните разстлани да съхнат военни парашути. Веднага след излизането на Антонов от „Ребибия“ двамата италианци бяха помилвани и показно освободени пред телевизионните камери.
През 1986 г. вече беше настъпил нов етап от световното развитие и по върховете, високо над нашата държава, решиха да спрат „мръсните номера“? Почти всички, свързани с това дело, вече не могат да кажат нищо. Не го казаха и докато бяха живи. Както и самият Антонов, който се завърна от Рим с разбито здраве, изоставен от съпругата и от дъщеря си. Почина мълчаливо, в неизвестност. Трупът му беше намерен на 1 август 2007 г. в дома му на ул. „Сердика“ в София. По тялото не е имало следи от насилие, а смъртта била настъпила няколко дни по-рано. При посещението си у нас покойният вече папа Йоан-Павел Втори заяви, че никога не е вярвал в „българската следа“. Преди това той се срещна и с Агджа и по негово настояване терористът беше помилван от италианските власти, доживотната ми присъда отменена, той изпратен в родината му, където турското правосъдие го вкара в затвора заради предишни присъди.

Адвокатска кантора “Политбюро”

Когато състоянието на Сергей се влоши, проф. Иван Темков спешно направи съдебнопсихиатрична експертиза. През октомври, 1985 г. пратихме през нощта шифрограма на вътрешния министър Димитър Стоянов. Той събудил Тодор Живков в резиденцията му в Банкя. Държавният глава веднага събрал Политбюро. Така в 4 ч. сутринта се взима решение Антонов повече да не дава показания пред съда, защото не е в състояние да се защити. В 6,30 ч. сутринта с адвоката Александър Доспевски написахме молба от името на Антонов. Сергей я подписа. Съдия Северино Сантиапики я уважи.
Йордан Орманков пред Ваня Панкова, в. „Стандарт“, 12 май 2001 г.