Давутоглу е поредният висш ръководител на ПСР, който губи доверието на президента
Посланик Петър Воденски
Очакваната от известно време кадрова промяна в управленския елит на Турция е на път да се превърне във факт. След срещата на 4 май между президента Ердоган и министър-председателя, едновременно лидер на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) Давутоглу, премиерът обяви, че на предстоящия на 22 май извънреден конгрес на ПСР няма да издига кандидатурата си за преизбиране. А тъй като според устава на ПСР лидерът й трябва да е министър-председател, то Давутоглу се отказва и от премиерския си пост.
Това става на фона на процеси в южната ни съседка, свидетелстващи за нарушаване на стабилността на страната. След протестите през 2013 г. в парка «Гези“ в Истанбул, в Анкара, в Измир и на други места, брутално и безкомпромисно потушени от полицията, неблагополучията на Турция продължиха – с кюрдското малцинство, с терористичните актове в различни градове на страната, с провалите на турската външна политика (главно в Сирия, но и не само там), в икономиката.
Ердоган прекъсна мирния преговорен процес
с кюрдите, след като прокюрдската Демократична партия на народите (с лидер Селяхаттин Демирташ) показа сериозна парламентарна мощ на изборите, прескочи бариерата за влизане в Меджлиса и застраши комфортното мнозинство на ПСР. Това доведе до възобновяване на въоръжените действия на нелегалната Кюрдска работническа партия (ПКК), последвано от военна намеса на властта в Югоизточен Анадол. На практика, там се води гражданска война.
За няколко месеца в различни градове на Турция (при това не само в Югоизточната част) бяха извършени кървави терористични актове, довели до стотици жертви. След всеки от тях режимът налагаше пълна цензура върху информацията, като право на коментари имаха само официалните източници, обвиняващи всеки път ПКК и ИДИЛ. Липсата на достатъчно информация и цензурирането на други гледни точки хвърляха съмнение, че не всичко е според официалните комюникета и че турските специални служби може би са съпричастни към извършеното – напр. чрез „недоглеждане“ и „недооценяване“ на постъпилата предварителна информация за подготвяни терористични актове и дори непряко участие в осъществяването на част от логистиката.
Приет бе закон за специални съдилища, в които бяха съдени политически противници на Ердоган, а впоследствие – интелектуалци, журналисти, университетски преподаватели, позволили си да изкажат различно мнение от това на президента и да се усъмнят в официалните версии.
Депутати от управляващата партия организираха „групи възмутени граждани“, които устроиха погром срещу редакции на вестници – опозиционни или просто изказващи различни от официалните версии за Сирия, положението в страната и пр.
Турската външна политика започна
„да буксува“
Тя бе успешно ръководена през предишните години от (тогава външния министър) Давутоглу и постигнала не един успех. Постепенно тезата на автора на стратегията „Стратегическа дълбочина“ за „нулеви проблеми със съседите“, градена на практика няколко години, се изчерпа и днес Турция има проблемни отношения с буквално всичките си съседи: с Русия след свалянето на руския самолет над сирийска територия; с Иран заради отдавнашно съперничество за ролята на лидер в региона и не само; с Ирак заради нерегламентирано в юридически план турско военно присъствие на иракска територия, оспорено от официален Багдад; със Сирия заради пряко турско военно участие в бойните действия срещу силите на законния президент Асад и подкрепящите го кюрди, подпомагане с логистика на ИДИЛ. От няколко месеца и у нас в обществото ни се създава усещане за намеса на Анкара във вътрешните ни работи, вкл. в партийно-политически инженеринг, довело до взаимно изгонване на дипломати от мисиите в Бургас и Истанбул. Замесването на Турция в геополитическата игра на „големите“ доведе и до обтягане на отношенията й със САЩ.
Не можем да не споменем и кризата, наричана „бежанска“. Преди няколко години Турция въведе безвизов режим за съседните страни и страните от Северна Африка. Официалното обяснение бе, че се стимулира туризма. Още тогава анализатори се опасяваха, че в Турция ще влязат не само туристи, но и хора, търсещи пътища за емигриране в страни от Западна Европа, което се оправда. Засилването на бойните действия в Сирия доведе до 2,7 млн. сирийски бежанци в страната (без мигрантите от Афганистан, Северна Африка и др.), настанени в лагери, но и не само там. Решение на този въпрос не се виждаше.
И през лятото, и есента на м. г. тези хора масово започнаха да се придвижват по море към гръцките острови. Източници казваха, че в гумените моторни лодки, продавани им с цел добиране до Гърция, е имало дори упътвания – на коя минута от отплаването гумата да бъде пробита, та когато катерите на гръцката брегова охрана ги намерят, „бежанците“ да бъдат „в бедствено положение“ и гърците да не могат да ги връщат обратно. Появиха се репортажи за „тежкото положение на пътуващите“, за лишенията им и т.нар., а федералният канцлер Ангела Меркел отправи призив, че те всички са добре дошли в Германия.
Впоследствие се оказа, че
Меркел не е съгласувала
тази своя щедра покана нито с експерти, нито с коалиционните си партньори, нито дори със своята партия. А когато този поток доби вид буквално преселение на народите, голяма част от жителите на Германия, а също на Австрия, Унгария и други страни, през които мигрантите преминаваха транзит, започнаха да реагират негативно, ЕК и ЕС започнаха трескаво да търсят пътища за справяне с кризата. Така се стигна до споразумението през март т.г. на ЕС с Анкара.
Както се вижда, оставката на Давутоглу идва в много труден за Турция период. Той бе основна фигура при договарянето на споразумението за бежанците. Същевременно се смята, че Давутоглу е имал разногласия с президента Ердоган по някои ключови въпроси на политиката – по желанието на Ердоган да превърне Турция на всяка цена в президентска република, по арестите на журналисти и интелектуалци за инакомислие, а очевидно и по отношението към самото споразумение за бежанците – Давутоглу, като водещ трудните преговори (и пазарлък) бе много по-дипломатичен в публичните си изказвания в сравнение с Ердоган, който директно отправи заплаха, че ако ЕС не приеме свалянето на визите за турски граждани, то той ще суспендира споразумението за бежанците. Очевидно Ердоган е заложил всичко в желанието си да доведе нещата до референдум за бъдещото конституционно устройство на Турция и иска да получи важни и популярни козове за пред гласуващите – а падането на визите е точно такъв коз.
Какво се очертава
на хорионта
Ердоган има авторитарен стил на управление, при който се заобикаля с лоялни лично на него хора. До конгреса на ПСР той най-вероятно ще намери начин да подбере необходимите регионални лидери и делегати, които да гласуват това, което той пожелае. За мястото на Давутоглу се обсъждат в публичното пространство няколко имена, сред които това на транспортния министър Бинал Йълдъръм и на 38-годишния министър на енергетиката Берат Албайрак, който е зет на президента (имената и на двамата са замесени в информациите, че те организират износа на петрол от териториите, подвластни на ИДИЛ). Впрочем, след бившия президент Гюл, Давутоглу е поредният висш ръководител на ПСР, който губи доверието на Ердоган. Съществуват и спекулации, че Ердоган е припознал в тях свой евентуален съперник, поради което ги е отстранил.
Ердоган е в състояние да прекрати споразумението за бежанците с ЕС, а също да продължи да изнудва Европа по този така важен за ЕК и лично за канцлера Меркел въпрос. Той ще се опитва да получи някакво европейско одобрение за турската идея за „свободна от военни действия зона в Сирия по границата с Турция“. Това е много важно за страната, както предвид „кюрдската перспектива“ в региона, така и за вътрешнополитически цели.
Едва ли би могло да се очаква промяна в политиката на Анкара към България и страните от Балканския регион.
