Преди 50 години започва „културната революция“ в Китай
Хунвейбините, цитатникът на Мао, стенвестниците дацзибао, заклеймяването на „класовия враг“ и интелигенцията, са знаците на
едно от най-мрачните десетилетия
в новата история на Китай – от 1966 до 1976 г. В този период в най-многолюдната държава в света се вихри така наречената велика пролетарска културна революция.
Китайския народ влиза в това десетилетие, едва преживял друга мегаломанска идея на вожда си Мао Цзедун – за „големия скок“. Това е откъсната от реалността теория, превърната в партийни лозунги, директиви и петилетни планове.
С „големия скок“ Мао, възвеличаван като „великия кормчия“ на народа си, иска да индустриализира страната на принципа, залегнал в един от тогавашните лозунги – „Във всяка къща – доменна пещ“. Целта е обща за соцлагера през 50-те и 60-те години и в руския вариант звучи като „Догнать и перегнать“. Тоест „Да достигнем и задминем“. Кого? Разбира се – империализма, страните от Запада.
Китай също участва в този колективен напън. „Големият скок“ започва през 1958 г. с приемането на поредния петилетен план на страната. В него са записани
абсурдни цели
– промишлената продукция да се увеличи 6,5 пъти, селскостопанската – 2,5 пъти, като средногодишният индустриален ръст трябва да е… 45 на сто. Металолеенето трябва да увеличи продукцията си от 10 на 100 млн. тона.
Създават се хиляди „народни комуни“, в които допотопни доменни пещи в селските дворове леят метали за производство на плугове и трактори. Същевременно населението ежедневно има часове по политпросвета.
Скоро обаче първоначалният устрем зацикля. Страната е ударена от суши, наводнения и други природни бедствия. Принудено да предава аграрната си продукция на държавата за изпълнение на непосилните планове, населението гладува.
В резултат от „големия скок“, според различни данни, умират между 20 и 40 млн. души. Вместо с възход, мегаломанската кампания завършва с разруха и загуби за $70 млрд. или една трета от брутния продукт на страната.
Мао разбира, че властта му е разклатена, дори в средите на самата Китайска комунистическа партия (ККП), в която се е появила и неформална опозиция, в лицето на Дън Сяопин и председателя на КНР Лю Шаоци. И решава
да хвърли народа
в нова кампания
с която, наред с всичко друго, да елиминира вътрешнопартийните си врагове.
Така на 16 май 1966 г. политбюрото на компартията издава директива за разгромяване на „представителите на буржоазията“ и противниците на Мао в партията, медиите, научните и културните учреждения. Лю Шаоци е лишен от поста си, публично заклеймен, и хвърлен в затвора.
Подобна съдба през „културната революция“ имат милиони китайци. Из цялата страна се вихрят публични процеси на обругаване на посочени за противници на режима хора.
Тълпата, насъсквана от партийните функционери, издевателства над професори в университетите, учители, военни, духовници, обикновени граждани и селяни, обявявани за
класови врагове
на пролетариата
Мнозина от заклеймените не могат да понесат публичния позор и се самоубиват.
Особено усърдни в гоненията са групите от млади „бунтари“ – хунвейбините. Те действат като банди, щурмови отряди на цялата кампания.
Хунвейбините преследват и залавят нарочените за врагове на пролетариата, организират масовите събрания за заклеймяването им, участват в побоищата и убийствата на тези хора. Лепят из университетите дацзибао, в които охулват преподаватели и студенти.
Властта цинично „си измива ръцете“. Министърът на обществената безопасност Се Фучжи казва пред едно милиционерско събрание: „Трябва ли да бъдат арестувани хунвейбините за това, че убиват? Мисля така: Убил – убил, не е наша работа… Не ми харесва да бъдат убивани хора, но ако народните маси толкова ненавиждат някого, че гневът им не може да се сдържа, ние няма да им пречим. Народната милиция трябва да бъде на страната на хунвейбините, да се обединява с тях, да им съчувства, да ги информира“. Получили
картбланш
от властите
хунвейбините продължават вакханалията си. Културната и научната дейност в страната практически спира.
Внедрява се починът „селото обкръжава града”“ с който между 10 и 20 млн. млади висшисти насилствено са депортирани на работа в отдалечени райони. Хунвейбините унищожават хиляди древни исторически паметници, горят книги и картини, рушат манастири и храмове.
Закриват се книжарниците. Всъщност им е позволено да продават само една книга – цитатника на Мао. Това е сборник с умотворения на „великия кормчия“ по теми като класовата борба, войната и мира, политическата работа, кадрите, младежта, жените, културата и изкуството и т. н.
Междувременно сред хунвейбините възникват спорове, които прерастват в кървави конфликти. През юли-август 1967 г. в Кантон при сблъсъци между хунвейбинските организации „Червено знаме“ и „Вятърът на комунизма“ загиват 900 души. В престрелката участва дори артилерия.
Мао се вижда в чудо
и през есента на същата година праща армията срещу хунвейбините. На места, като в град Гуйлин, те са изтребени до крак след многодневни боеве. През септември всички хунвейбински организации се саморазпускат.
Но „културната революция“ продължава. Следват кампании против вътрешнопартийните противници на Мао, разправа с театралните дейци, активизира се процесът по разселване на студенти, работници и военни из селата. Висши чиновници и интелектуалци се изпращат в т. нар. „училища за кадри“, където полагат тежък физически труд, а след работа участват в политзанятия, като са принудени да зубрят цитатите на Мао.
Тази китайска лудост, при която убитите са над милион, а още милиони други са репресирани, приключва със смъртта на „великия кормчия” през 1976 г. През 1981 г. ЦК на ККП самокритично отбелязва, че „културната революция“ не е била и
не може да бъде революция
или социален прогрес в какъвто и да е смисъл…“. Отговорността за смутното десетилетие се прехвърля на Мао и партийните групировки около него, обявени като „контрареволюционни“.
…Неотдавна в уводна статия на органа на ККП вестник „Женмин жибао“, посветена на 50-годишнината от „културната революция“, беше посочено, че тя е била абсолютно погрешна като теория и практика. Това обаче не пречи портретът на „великия кормчия“ и до днес да виси на площад „Тянанмън“ в Пекин…
Днес Китай е друг. Страната постигна истинския голям скок през последните две-три десетилетия, но без безумни лозунги, мракобесни кампании и масови репресии. А с
прагматизма, трудолюбието
и мъдростта
на китайския народ. И с пазарна икономика, която Пекин по удивителен начин успява да съчетае с еднопартийната политическа система.
Резултатите са очевидни. Съвременен Китай се превърна в икономическо чудо, в работилницата на света, а населението забогатя.
Вече години наред страната има двуцифрен стопански растеж. От изостанала и свръхидеологизирана държава по времето на Мао, Китай догони и изпревари почти всичките си конкуренти, като стана втората най-силна икономика в света.
