Народните представители да се избират мажоритарно, в два тура. Това е един от въпросите в проведения заедно с президентските избори референдум, който „на косъм“ не мина бариерата, която позволяваше да влезе в сила, без да бъде обсъждан от парламента. Провеждането му заедно с вота за нов държавен глава сякаш заглушиха проблематиката във въпросите.
Чак след провеждането му започнаха питанията – ако мажоритарно избран народен представител стане министър, какво се случва с неговото място в парламента? Защото никъде във въпросите не е регламентирано задължението, веднъж избран, той да няма право да напуска по свое желание. Сега се търси дори опцията това Народно събрание да продължи мандата си до промените в изборното законодателство, които ще доведат до мажоритарен вот. Твърде
късата историческа памет
не позволява да се погледне към недалечното минало, когато мажоритарният избор също е бил на политическата сцена. Какви са били резултатите от него? Да се доверим на хрониста на миналия век Димо Казасов и неговия разказ в книгата му „Видяно и преживяно“, 1969 г. за проведените през 1938 г. избори. Както е известно, на 19 май 1934 г. правителството на Кимон Георгиев идва на власт с военен преврат. Една от главните му управленски постановки е забрана на партиите и разпускане на парламента. Четири години по-късно все пак се провеждат парламентарни избори, но
партиите не са разрешени
Така изборите стават абсолютно мажоритарни. Заклетият враг на двореца Казасов пише:“
„Българският диктатор, по примера на другите си европейски съратници, поиска да скрие своя надвесен над народа меч в парламентарна форма. С указ от 4 януари той свика избирателите да посочат своите представители за Народното събрание. Броят на народните представители от 274 беше намален на 160. Във всяка избирателна колегия се избира само един народен представител.”
Казасов описва и кои лица не могат да бъдат издигани и избирани, както и организацията, която предвижда изборите да не са едновременно, а през седмица във всеки две области. Тогава областите са девет. Какъв е резултатът и дали наистина в парламента влизат нови ярки личности?
„Сред избраните правителствени депутати се оказаха доста стари, изпечени и гъвкави партизани (партизани по онова време са наричали политиканстващите, преминаващи от партия в партия или прехранващи се само от политика). Ако към опозиционните депутати се присъединят и приспособилите се към дворцовия курс партийци, то броят на партийните представители в новоизбраното Народно събрание ще се окаже над 100.
Народът, който като не знаеше користолюбивата ориентация на известен брой партийци, беше гласувал за тях.“
Както се вижда – и преди близо 80 години, въпреки заклинанията и обещанията за избор на най-достойните, без оглед на партийна принадлежност, залата на парламента отново е пълна с партийни водачи и подбрани от тях верни хора. Достатъчни са имената, които Казасов посочва – „Стойчо Мошанов, демократ-ляпчевист, Стоян Омарчевски, БЗНС, Кънчо Миланов, народняк, Славейко Василев, цанковист.“ Вижда се, че мажоритарните избори отново пълнят парламента с представители на партии, и то с доста имена, известни от миналото не само с добро, а и „твърде изтъркани от употреба“. Казасов, страстен парламентарист и антимонархист, не може да се примири с уж безпартийния парламент. И укорява голяма част от видните представители на партиите, че са застанали на правителствени, т.е. на дворцови позиции:
„Измяната бе щедро възнаградена. Стойчо Мошанов, един от войнстващите главатари на Ляпчевото племе, бе избран за председател на Народното събрание, а водачът на БЗНС Георги Марков – за подпредседател“.
Този последен абзац на Казасов показва, че независимо от мажоритарния вот, парламентът пак е формиран главно от партийни представители. И подсказва въпроса – как след един мажоритарен вот ще бъдат формирани парламентарни групи, ако в Народото събрание наистина влязат „240 ярки индивидуалности“.
Кои ще са управляващи, кои опозиция?
Наистина, сега има предостатъчно партии. Но да допуснем, че се сбъдне мечтата и основното желание на инициаторите на референдума – всички „системни“ партии и структури да бъдат, както казват те „пометени“.
Нищо чудно и това да се случи на места, където властват местни феодали, които, защо пък, да не станат и депутати. Или пък – да бъдат избрани 240 безпартийни, надпартийни, но достойни, според гласувалите или според предизборната пропаганда, личности. Кое тогава ще е мнозинството, което ще предлага и избира правителство? Въпросът за правителството е изключително важен, защото в сега действащото конституционно и изборно законодателство, то се предлага от партията, спечелила най-голям брой гласове на проведените парламентарни избори. Ако, според референдума, мажоритарно в парламента влязат хора извън „омръзналите на всички политици“, всеки сам за себе си, кой ще носи отговорността за изпълнителната власт? Ако не се формира достатъчно мнозинство за съставяне и подкрепа на правителство, кой с кого и как ще се коалира? 240 ярки индивидуалности, най-достойните, е твърде опасна формулировка за съставяне на парламент. Ами ако всеки от тези „240 ярки индивидуалности“ държи само той да е премиер, а срещу него застанат останалите „239 ярки индивидуалности“? Другият, по-вероятен и не толкова апокалиптичен вариант е най-силните в момента политически партии просто да спечелят почти служебно едни такива избори. И да започнат да се редуват мандат след мандат във властта.
