Ако тръгнете от любопитство или по бизнес в Косово, откажете се от това – GPS да ви води и да ви посочва пътя. По-добре се доверете на пътните карти, които са все още актуални. Или най-добре поканете в пътуването човек, който вече е бил в новата държава и който може по-лесно да ви ориентира.
Уж в двете коли, с които тръгнахме при българите в Косово, бяхме все печени мъже, между които поне двама – завършилият в Прищина д-р Антон Панчев, преподавател в Софийския университет, и моята скромна персона, сме пообиколили доста Косово и преди независимостта, и след това. Но вместо да насочваме колите, се доверихме на GPS-а на единия от нас. И така на няколко пъти в наглед прости ситуации така се объркахме, че ни трябваха доста време и здрави нерви най-после да стъпим на пътя за Призрен и по някое време да търсим отклонението за Долно Любине в Жупа.
Предварително знаехме, че от Речан, който лежи на подбалканския път за Призрен, трябва да потърсим високопланинското отклонение за селото. Но и там, уж всичко бе ясно, се наложи да се връщаме назад, да питаме поне десетина човека, пак да се връщаме. И накрая покрай малкото желязно мостче да хванем пряката, която в крайна сметка ни качи горе, в Долно Любени. Иначе до Речан минахме през анклавите Брезовица, старомоден планински курорт от другата страна на Шар планина, където е македонската, но вече албанизирана Попова шапка, през Щръбце. Качихме се на високото на хребета Превала, и оттам – Речан и Долно Любени.
Разбира се, че закъсняхме час, час и половина, може би и повече. Но мъжете от културно-просветното дружество на българите от района на Жупа „Български мохамедани” ни чакаха. И след сърдечните поздравления ни вкараха в тясно и дълго помещение, нещо като техен клуб. Е, извинихме се, хората ни разбраха и след ароматното кафе ни разкриха картината около тях.
„Български мохамедани” е първата организация
от този тип на територията на Република Косово. Тя е създадена през 2004 г. и цели да възражда и да съхранява българската идентичност чрез културна дейност. В своята 14-годишна история дружеството е осъществило и редовно поддържа тесни контакти с българите, работещи в международните организации в Косово след войната от 1999 г., с дипломатическата мисия на България в Прищина, която в началото бе Канцелария за връзки, а бе издигната на равнище посолство през 2008 г., след като България призна Косово. Особено тесни и полезни са били връзките между местните българи – мохамедани и българските полицаи от УНМИК, както и с военнослужещите българи в силите на КФОР, дислоцирани в рамките на германския контингент в тази част на новата държава около Призрен. Това беше един инженерен взвод, който свърши доста работа по възстановяването на инфраструктурата в Косово. Ето, хората от Жупа казват, че заедно са отбелязвали нашите празници Баба Марта, раздавайки мартенички на децата и разбира се, Трети март. Разбираемо, хората са търсили контакти с България и понеже полицаите и военните са им били „под ръка”, са се обърнали първо към тях. И са намерили отзивчивост и подкрепа.
Когато слушах хората от Жупа, а след два дни и в Гора, в Драгаш, си дадох сметка, че проблемите пред българите зад граница, които искат да се чувстват граждани на България, са идентични въпреки спецификата на отделните места, в които те живеят. В Жупа те могат да се определят така: изучаване на българския език, висше образование в България за децата и българско гражданство.
В Косово не се изучава книжовен български
а езикът, който се говори в семейна среда, те наричат „диалектен”. За нас той е напълно разбираем, както и те разбират какво им говорим. Така че проблем за общуването няма. Но за да подготвят децата си да кандидатстват във ВУЗ в България, нашето посолство в Прищина и Министерството на образованието са организирали ежегоден еднократен курс по български език и история. Но хората от дружеството смятат, че това не е достатъчно. Според тях трябва да се намери постоянна форма на изучаване на български език в Долно Любени и в цяла Жупа. „Неделно училище по български” – това е спасението, подхвърли един от тях. Не, не неделно, а редовно училище по български, категоричен бе председателят на Сдружението Сейфия Османи. Имаме 100 деца от І до VІІІ клас, достатъчно да им се предава български език, това трябва да се реши.
А после? После – в България, в тамошните ВУЗ. Началото било трудно, защото как да обясниш на местните хора при тяхната традиционна семейна привързаност и обвързаност и специфика на фамилната организация, че би било добре да пратят детето си да учи в България, откъсвайки го от семейната среда. Вероятно причина е била и недостатъчната информираност за възможностите, които българското висше образование предлага. Тук посолството ни е помогнало, като е провело срещи с всяко семейство, чието дете иска да замине и да учи в България. В началото – преди 5–6 г., броят на студентите от Жупа в България е бил двама-трима, като е имало случаи на отказване, после броят им е нараснал на 5–6, а през последната година вече имаме 23 деца в българските университети. За това допринесе и увеличението на местата, които Министерството на образованието предлага за деца от българските общности в Косово. Адмир, едно от момчетата, които ни посрещнаха с блестящ български, е четвърти курс студент по медицина в Пловдив. В Гора, в Драгаш ни срещнаха петима учители по професия, всички от с. Горни Кръстец, двама от които завършили в България, и то от модерните професии – информатика. Създали са сайт, поддържат го, дават информация за сдружението си, за себе си. Значи – може.
И сега – за
най-болезнения проблем – българското гражданство
Колкото и да бяха толерантни и традиционно гостоприемни, огорчението и обидата в гласовете им личеше. Още през 2012 г. трима ръководители на „Български мохамедани” отишли в София, за да научат на място какви са изискванията и критериите за българско гражданство. Като се върнали, обяснили на местните хора и като резултат около 500–600 човека са подали документи пред Агенцията за българите в чужбина да кандидатстват за удостоверение за български произход, а след това около 200 човека да кандидатстват за българско гражданство.
И докато процедурата течала, през 2013 г. настъпили промени в закона и било въведено ново изискване – прословутото наличие на „възходящ българин” в рода. А такива документи за тези хора, чиито деди и прадеди са жертви на последната вълна на ислямизация в тази част на Балканите през 18-и век, е много трудно да бъдат осигурени. Адмир, студентът по медицина в Пловдив, ми казва – не са ли достатъчно запазените наши традиции при сватби, раждане на дете, националните ни носии, предимно роклите, които жените носят по тържествени поводи, не е ли достатъчен говорът, който сме запазили в семействата си и е толкова близък до българския, какви по-големи доказателства за произход искате, отколкото какъвто и да било документ. Поне да ни дадат уверение от българските институции, че сме подали молби още през 2012-а – при тогавашните условия, и сме ги изпълнили, поне това да имаме… А отговор от София няма. Знаете ли колко пари ни струва това – визата е скъпа, пътуването е обиколно и се оскъпява, разходи по самото кандидатстване и какво ли не още… А и тук, в Косово, в Жупа и в Гора, са се появили „родилните петна” на процеса на получаване на българско гражданство от Македония, Молдова, Украйна – т. нар.
посредници, които искат солидни суми
а и невинаги свършват работа. Най-гневен се оказа най-възрастният и най-авторитетният – председателят Сейфия Османи: Не мога да ви разбера, хем България иска тук да има българи, хем не ни помага. Повече няма да хвърляме пари, няма да подаваме документи за гражданство. Вината не е наша.
А по-нататък ще разкажем какви са шансовете Косово да признае българското малцинство.
Долно Любени–Прищина–София
