Първата история на България, написана един век преди Паисиевата, е дело на католическия архиепископ Петър Богдан Бакшев. Пълният текст на това съчинение, озаглавено „За древността на бащината земя и за българските неща“, бе открит през миналата година в библиотеката на университета в Модена от проф. Лилия Илиева. Професорката бе сред участниците на международната конференция „Християнските корени на Европа“, която се проведе наскоро във Велико Търново. Научната проява стана повод да си припомним заслугите на българските католици за националното събуждане на нашия народ и за контактите му със Западна Европа по време на османското владичество на Балканите.
Християнството става доминираща религия
по българските земи в късната Античност в рамките на Римската империя, когато все още няма никакво разграничение между вярващите в източната и в западната част на огромната държава. Оттогава датират и първите християнски храмове на Балканите.
Българската държава приема официално християнството през 60-те години на IX век, като известно време княз Борис се колебае дали да възприеме новата религия от Константинополската патриаршия или от Римския папа. Окончателното разделение в християнския свят настъпва близо два века по-късно – през 1054 г. с т.нар. Велика схизма между Рим и Константинопол. По време на Второто българско царство владетелят Калоян сключва уния с Католическата църква и получава от папата католическата титла крал. Тази уния е в сила до 1235 г.
След падането на Балканския полуостров под османска власт в продължение на два-три века основна надежда на местните християнски народи за освобождение са военните действия на католическите държави Австрия и Венеция срещу османците. Дейността на Католическата църква в българските земи се активизира през последната третина на XVI век, а през 1601 г. босненският францисканец Петър Солинат става първи софийски архиепископ, но фактическото му седалище е в Чипровци, където живее доста голяма група наследници на немски католици, специалисти по минно дело. По това време мисионерската работа на францисканците е насочена главно към католиците в Северозападна България, към дубровнишките търговски колонии в големите български градове и към павликяните по течението на р. Осъм от Дунав до Стара планина, както и по поречието на р. Стряма в Пловдивско. През 1641 г. в Чипровци е проведен църковен събор на българските католици, а през 1648 г. е създадена Никополската епархия, носеща името си от античния град Никополис ад Иструм, който е бил християнски център още в Римската империя. Новата епархия обхваща Северна България и Влашко.
Около средата на XVII век сред по-издигнатите жители на Чипровския край се оформя идеята католическата вяра да бъде използвана като среда, чрез която
българската национална идея
да бъде легализирана и популяризиран
а в западния християнски свят с крайна цел освобождението на българите от османска власт. Лидерите на българските католици епископите Петър Парчевич и Петър Богдан провеждат дипломатическа кампания сред християнските монарси в Европа. Те посещават австрийския владетел Фердинанд III, полско-литовския крал Сигизмунд III и дори влашкия войвода Матей Басараб.
Към тази активност през 80-те години на XVII век се добавя и благоприятният развой в поредната австрийско-османска война. През 1683 г. османците са разбити пред стените на Виена от полския крал Ян Собиески и започват бързо отстъпление в югоизточна посока. Окуражени от приближаването на войските на християнските владетели, през 1688 г. българите католици от Чипровския край се вдигат на въстание. Първоначално то има успех, превзето е голямото турско с. Кутловица (дн. Монтана). Впоследствие обаче християнските армии се отказват да настъпят към Видин и това решава съдбата на въстанието – бунтовниците са разбити от превъзхождащите ги сили на софийския бейлербей и на преминалия на османска служба унгарски протестантски благородник Имре Текели. Чипровският край е разорен, повечето католици бягат на север от Дунав, където в областта Банат се установява българска общност, запазила езика и традициите си и до днес. Следват
тежки времена за католицизма
в българските земи. Никополските епископи са преследвани от османците и за дълго време местят седалището си на север от Дунав. Завръщат се по българските земи едва след 1838 г. Католицизмът получава възможност за свободно развитие в младата българска държава след 1878 г. Установяването на комунистическата власт през 40-те години на миналия век обаче вещае нови репресии срещу българските католици. През 1947 г. епископът на Никополската епархия Евгений Босилков е разстрелян по обвинение в участие в „шпионска католическа организация в България“. Започва и кампания за затваряне на католическите болници, сиропиталища и колежи и отнемане на имотите на Католическата църква. След 1989 г. българските католици отново получават свобода на своето вероизповедание, върнати са и част от имотите на тяхната църква.
През вековете католическата общност в България се оформя като будна национално ориентирана група вярващи, която излъчва някой от най-ярките фигури на българското Възраждане – просветители, въстаници и патриоти.
