Георги Пеев – общински съветник в Хасково, бивш журналист в местния вестник „Новинар юг”. Единственият човек в Европа с трансплантирани сърце и бъбрек. Женен е за първата си любов – красивата Анна, с която са родители на Калоян. Син, който се ражда в деня, в който на Георги присаждат новото сърце. Преди дни Жоро, който спортува активно, спечели пет медала, два от които златни, на европейското първенство по плуване за хора с трансплантации. Разговаряме с него веднага след завръщането му от Италия.
– Добър ден, шампионе! Честито! Веднага след като стана първи на европейското в Италия, ти написа във Фейсбук, в който благодари на двете си майки… Коя е втората?
– Ами това е майката на сърцето ми. Аз съм с трансплантирано сърце, година по-късно и с бъбрек, който пък е от родната ми. А сърцето ми е от млад човек, загинал нелепо, и родителите му са решили да дарят органите му, за да спасят други животи. Така че, откакто съм с това сърце, аз съм син на две майки.
– Поддържаш ли връзка със семейството на загиналото момче?
– Разбира се, че поддържам връзка с тези хора, чуваме се редовно, виждаме се. Но това са много лични неща, които предпочитам да не ги коментирам.
– Кажи нещо повече за дните преди трансплантацията. Кога разбра, че сърцето, с което си роден, няма да издържи. И колко време чака донор?
– Аз имах сериозен проблем с бъбреците. Получих бъбречна недостатъчност есента на 2011 г. Наложи се спешно да ме включат на хемодиализа, след което тръгнах да правя бъбречна трансплантация с донор майка ми. И на 9 октомври 2012 г. беше определена датата. Часове преди операцията обаче, при изследванията, лекарите видяха проблем в сърцето ми. Обиколих доста болници, срещнах се с много специалисти и в крайна сметка съдбата ме заведе при д-р Чилингирова от болница „Св. Екатерина”. Тя директно ми каза, че сърцето ми е увредено и се налага първо сърдечна трансплантация. Слава богу, наложи се да чакам по-малко от година за донор. На 23 август 2013 г. бяхме с жена ми в Гърция, когато ми се обадиха от „Св. Екатерина” и от Агенцията по трансплантации, че има донор и трябва веднага да отида в София. Тръгнах светкавично и успях. На 24 август ми беше трансплантацията. На рождения ден на сина ми!
– Сериозно? Пак Съдбата!
– Да, на петия му рожден ден.
– Колко сте в България с трансплантация на сърце? Знам, че един от вас изкачи Монблан.
– С Огнян бяхме и на европейското. Сега сме около двайсет. Бяхме повече…
– Колко струва една сърдечна трансплантация. Държавата помага ли достатъчно?
– Не искам да говоря за пари, когато става въпрос за човешки живот. Аз знам колко плаща касата на болницата, но това не искам да го коментирам аз. Нека го коментират лекари. Мога да кажа само, че по отношение на трансплантациите нещата в България не са никак добре. Ходил съм на конференции в чужбина, на състезания с хора като мене, говорили сме си много на тази тема. Нас ни е срам да кажем какво е положението в България с донорските ситуации. Ето, в една Испания – там процентът чакащите за донори, е нулев.
– Но там ползват и донори от чужбина.
– Ползват, но не толкова, колкото от своята държава. Затова и много българи започнаха да ходят чужбина. За белодробна трансплантация във Виена, в Испания за бъбреци, за сърца. У нас нещата не се случват.
– Защо, къде е проблемът?
– Всичко е въпрос на организация. На първо място от обществото – да приеме това като кауза. На второ място като държава, която да застане зад тази кауза и да я подкрепя. Защото един трансплантиран излиза много по-евтино на държавата, отколкото един болен, чакащ трансплантация. Особено при бъбречните, които ходят на хемодиализа. През 2009 г. тогавашният премиер Борисов септември месец каза, че, ако трябва, държавата ще изтегли кредит, но всички чакащи ще бъдат трансплантирани. Сега сме юни 2018-а. Нищо не се е случило.
– Но все пак има добри специалисти, добри клиники, правят се трансплантации в България.
– Като влизаш от Сърбия в България на Калотина пред будката на граничния полицай има две дупки. Големи дупки. Едната е запълнена с пръст и са сложени пет конуса. Другата си зее. Общо взето, така е и с трансплантациите. Върши се нещо, но то не е достатъчно. На някого просто му е пукало и запълнил дупката с пръст. За другата на никого не му пука. Така е и с трансплантациите. Има една шепа хора, които са много ангажирани с каузата начело с шефката на Агенцията по трансплантации Мариана Симеонова. След това са основните трасплантолози във ВМА, в Александровската, в „Св. Екатерина”, донякъде в Правителствена. В тези клиники има лекари, които са отдадени на тази кауза, но те са не повече от двайсет души. И с това всичко приключва. Нас ни гледат като писани яйца, защото сме малко. Тези хора са всеотдайни и правят за нас всичко възможно.
– Един метафизически въпрос, който винаги съм си го задавал, четейки за хора с присадени сърца. Почувства ли промяна в характера си с новото сърце. Усети ли по някакъв начин черти от характера на „другия”?
– Не съм го познавал, за да кажа със сигурност. Но след трансплантацията определено се промених много.
– В какъв смисъл?
– Силно ми се изостри чувството за справедливост. Сега за елементарни неща съм готов да скоча в огъня, да споря, да се боря. Преди сякаш не ме дразнеха чак толкова. Влязох в Общинския съвет, защото исках да се боря с несправедливостите. Така се случи, че заради политици напуснах работата си като журналист. Мразя да ме натискат, никога не съм позволявал. Аз съм много свободолюбив човек. И когато тръгнаха да ме натискат, избрах една партия, влязох в листата й и станах общински съветник. Две години се борих в Хасково да бъдат увеличени паркоместата за хора с увреждания. Вдигам скандали, споря, боря се. И ето – в града вече има създадени, обособени, нарисувани със синята боя над 35 такива места. Чувствам се доволен от това, което съм свършил. Хасково ми харесва като град, компактен, с добра архитектура, големи паркове, чист, спокоен. Но и до ден днешен не мога да свикна с манталитета на хасковлии. Тук всяко нещо е битка, всеки успял човек е оплют и охулен. Тук всеки, който има кауза, започва да се търси какъв е личният му кяр.
– Служил си в казармата. Какви са ти спомените?
– Служих в Хасково в поделение 36140 – танковият полк. Бях шофьор в АТР – автотранспортна рота. Като се уволних, си казах – кракът ми повече няма да стъпи тук. Ама съдба…
– Съдбата много обикаля покрай теб. И с Анна ли се запозна в Хасково?
– Не, в Димитровград. С нея сме от деца заедно. После гаджета, съпрузи. До ден днешен. И сега се обичаме така, както в самото начало.
– Бил си в казармата, журналист, общественик, общинар – каква армия ни е необходима днес?
– На една държава й е необходима достатъчна армия. Сега на преден план е въпросът с модернизацията й. Това е същото като модернизацията в здравеопазването. Каква национална гордост мога да имам, когато знам, че в Испания правят по 300 сърдечни трансплантации годишно, а ние 5. Същото е и в армията. В ротата аз, войникът, отговарях за 40 камиона МНЗ – мобилизационния запас. За да бъдем горди като нация, като народ, ние трябва да имаме три неща – на първо място армията, това, което ти дава сигурност. На второ място здравеопазването и на трето образованието. Това са трите стълба на една държава, на един народ. Едно от тях да се заклати – и къщата рухва.
Петър Бойчев
