Четиринадесетата световна среща на българските медии се проведе в македонската столица
Чувал съм тези приказки за Скопие като за един „малък Лондон”. Произнесени гордо, със замах и… с „аргументи”. Първо, характерните за Лондон двуетажни автобуси ги имаме, въпреки и китайско производство и малко тесни… Второ, в английската столица има ли Музей на восъчните фигури на мадам Тисо? И ние си имаме такъв – на левия бряг на Вардар е Музеят на революционната борба с всички восъчни фигури на героите ни. Е, има някои малки, но съществени разлики между двата музея. В скопския не можеш да влезеш индивидуално, трябва да си в група и придружаван от водач, който, хем ще разказва за обектите, хем повече ще внимава да не се отделите от групата. Да не говорим, че всички восъчни статуи са на герои, които ние, българите, смятаме за неотделима и славна страница от националната ни история… И трето, р. Темза в Лондон плавателна ли е? Е, и нашият Вардар е такъв с 3-те галери, поставени с проекта „Скопие 2014”. Пък аз казвам, вярно, красиви са, но е вярно и че са пълна бутафория, защото задачата им не е да порят вълните на реката, която по тези места никак не става за корабоплаване, а да обслужват клиентите на ресторантите и кафенетата, в които превърнаха палубите и трюмовете след застопоряване върху бетонови площадки във водата. Имаше и 4-ти „аргумент” – „панорамското тркало”, както в Скопие наричат Виенското колело, което трябваше да се издигне над Вардар, стъпило върху двата й бряга. Щяло да прилича на лондонското. Слава Богу, новите власти в Македония спряха проекта и сега бетоновите основи на „Окото” стърчат грозно над реката да напомнят за цялата преднамереност, фалш и подражание на всичко, което проектът „Скопие–2014” представляваше.
И тъкмо тук, в този „малък Лондон”, за 14-и път се събраха на традиционната си световна среща български медии. Присъствах за първи път, поканен вероятно заради дългогодишното си кореспонденстване в Скопие на български медии и като човек, който може да помогне на колегите по-добре да асимилират ситуацията в Македония. Главната заслуга преди всичко за точния избор на темата на срещата, както и на отделните панели е на колегите от БТА. „Медии и памет” – под такова мото преминаха 3-те дни на оживени дискусии и дори сблъсък на мнения, което пък оцвети атмосферата на срещата, направи я полезна дори и за хора като по-възрастните участници, видели какво ли не в занаята… Не си представях теми като „Различните лица на патриотизма”, „Бизнес и национален дълг”, „Журналистиката срещу пропагандата”, „Медии, образование, дълг” и другите акценти на панелите да звучат по-автентично и аргументирано на друго място освен в Скопие. Още повече че конкретната политическа ситуация в Македония, злоупотребата с медийните монопол и собственост, политиката на подмяна на историята и разбирането за патриотизма, нарушаването на професионалните журналистически стандарти, откритият слугинаж в полза на политическата каста
даваха богат набор от примери, които колегите можеха да обсъждат, за да стигнат до истината.
Веднага уточнявам, че 14-ата среща не беше среща за Македония. Даже на някои подмятания от местни колеги, че дебатът за ситуацията в страната и за професионалната подмяна не се е задълбочил достатъчно, отговорих, че не е необходимо. Македонската столица е просто домакин след Чикаго, Амстердам, Прага, Мадрид… И фактът, че македонската действителност поднася факти за дискусия, не означава, че срещата на българските медии трябваше да се фокусира изцяло върху тях. Да, да ги ползва като примери за по-общия смисъл на професията на журналистите, за устойчивостта на тяхната професионална позиция, за избора от коя страна на барикадата да стоят – тази на истината или онази на манипулацията, пропагандата и слугуването на лични, партийни, властови и корпоративни интереси
Както и направи. Но фокусът си беше на друго, съвсем точно място.
Изкушавам се да поздравя организаторите за това, че с тактичност и деликатност преодоляха няколкото клопки, които волно или неволно местните хора бяха поставили пред тях. Което пък показа, че, позволете да се изразя грубо, колкото и договори да подписваме с тях, старата инерция да са прекалено подозрителни и преднамерено провокативни към българите, отиващи по някакъв повод в Македония, все още действа. Че как иначе – на крака ти идват представители на български медии от света, правят дискусия някаква, а ние, какво, да им постиламе червени пътеки ли… И генералният директор на БТА Максим Минчев бе подложен на разтакавания, дори, докато намери подходящата зала… Там не могло, другаде не бивало, да сме проявели разбиране за ситуацията. Да, това го слушам десетилетия, все ние да проявяваме разбиране за техните ситуация и проблеми
Ами те не свършват. Нещо подобно се опитах да кажа и в едно от изказванията си – да нямаме никакво притеснение, че тъкмо сега, в този важен за македонците политически момент, ние си правим професионалната дискусия в Скопие. Откакто се занимавам с Македония, при тях винаги има някаква остра политическа драма, в повечето случаи дошла от нищото, при тях винаги или в повечето случаи парата отива в свирката, при тях винаги и най-малкото напрежение е предизвикано от интригите на Великите сили, които, незнайно защо, са концентрирали вниманието си в малката държавица около двата бряга на Вардар…
Така че, спокойно, дайте да си вършим работата. И затова е правилно решението на БТА този път да наруши традицията си да кани политици на откриването на срещата. Това осигури спокойствие на дискусията, пък и не вярвам някой да се засегна дълбоко от отсъствието на политическите „фаци”(лица), както в Македония наричат понякога своите хора от властта.
В крайна сметка откриването на срещата стана в залата на МАНУ – Македонската академия на науките и уметностите (изкуствата). Признавам си, малко се стъписахме с някои колеги – та, МАНУ е тъкмо онази структура, която предоставя научната „аргументация” на македонизма, построен на антибългарска основа. Какво търсим там, е, намерихме го. Една солидна зала, строена по тоталитарен тертип, една хубава приятелска атмосфера, едни честни и умни думи при откриването от академик Антон Дончев и от неговия македонски колега, подпредседателя на МАНУ, големият писател, албанецът Луан Старова, сдържано и колегиално приветствие от директора на МИА Драган Антоновски. И накрая, един миниконцерт на двамата велики музиканти – китаристът Влатко Стефановски и нашият Теодоси Спасов, свързани отдавна в здраво лично и професионално приятелство. Тези двамата, където и да ги пуснеш да свирят заедно, ще накарат всеки да забрави за подялба, за разделение, за омраза или злост, за граници и визи, пък и за политици, които служат на неверни каузи. Толкова са хармонични в изпълненията си, че в един момент се питаш кой от тях идва от София, и кой живее в Скопие. И обратното…
За финал ще използвам думите на Максим Минчев при закриването, споменавайки история, която не съм знаел. Вървейки през града към сградата на МАНУ, Максим видял как от една скъпа кола слязъл възрастен мъж и се хвърлил в прегръдките на академик Антон Дончев. Македонският му колега академик Георги Старделов… Двамата академици с радост споделили, че се познават от … осемдесет години. Как така? Ами така, и двамата били членове на някаква група талантливи деца от България и Македония, събрано заедно в началото на 40-те години на миналия век. Знаете какъв период бе това… В потвърждение академик Дончев подсказа, че малкият Георги бил по-добър декламатор от него, но че пък той, като по-едър, го качвал на масата, за да рецитира… Да съм жив и здрав и ако Антон Дончев би се съгласил, ще проуча тази история и ще я разкажа…
Иначе Скопие, Скопие, мой малък Лондон…
Скопие–София
