След първия шок от бягството на Никола Груевски и получаването на политическо убежище в Унгария, все повече стават сигналите, че това може да се окаже и полезно
Преди година, анализирайки новата ситуация в българско-македонските отношения, си позволих да ги определя като „парадоксална нормалност”. Беше след подписването на Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество и след първото съвместно заседание на двете правителства в Струмица, родното място на премиера Зоран Заев. Като аргумент за тази „парадоксална нормалност” споделих дългогодишното си убеждение, че ако България някога подпише подобен договор с Македония, под него трябва да стои парафът на македонски премиер, който идва от редиците на ВМРО–ДПМНЕ. Вероятно ми беше повлияло цялостното разбиране за историческата ролята на ВМРО като организация на българите от Македония, или пък – от по-новото време фактът, че важната Спогодба от февруари 1992 г. бе подписана от Любчо Георгиевски като лидер на ВМРО–ДПМНЕ и Иван Костов, председател на СДС. Нещо такова.
Та, вероятно затова подписването на 1 август миналата година в Скопие на Договора между социалдемократа Зоран Заев и Бойко Борисов ми
изглеждаше като нещо парадоксално
Дните от тогава насам обаче ме убедиха, че в това няма нищо ненормално или извънсистемно, напротив, нещата вървят – вярно, със скърцане и трясък, с мъчителен отказ от довчерашни заблуди и митове, с тънка игра върху въжето, разделящо популизма от истинския държавен интерес, с епизодични припомняния, че добросъседството си е добросъседство, но историята трябва да се чете такава, каквато е, с късане на ризи и с надежда, че в крайна сметка брегът е толкова близо и е достижим. Там, където Македония няма да е вече същата.
Тази мантра „Македония вече няма да е същата“, съм чувал много пъти по повод на различни събития от четвъртвековната история на суверенната и независима република. И когато на 3 октомври в центъра на Скопие бе извършен атентат срещу президента Киро Глигоров, от който той оцеля като по чудо, и след бежанската криза на хиляди албанци от Косово през пролетта и лятото на 1999 г., и след конфликта през лятото на 2001 г., завършил с подписването на Охридския мирен договор. И сега я чувам – когато бившият премиер Никола Груевски, вместо да влезе в затвора да излежава първата си присъда от общо петте си дела, премина през границите на четири държави, три от които членки на НАТО, и получи политическо убежище в Унгария.
Така пишеха мои македонски колеги, които следя, пък с някои от тях съм приятел и си чатя от време на време. Да, де, ама мина малко време, през което властите в Скопие предприеха най-вредната тактика – чрез размотаване и изчакване да гледат бурята около търсенето на лична и институционална отговорност за изчезването на Груевски да отмине. И през последните дни чета текстовете на същите тези мои колеги от Скопие, които – къде на шега, къде насериозно, предлагат краката на Груевски, с които е направил първата си стъпка към бягството, да бъдат „позлатени”. Може и в евро, може и във форинти, ако унгарците имат все още националната си валута, разбира се…
Защото след като премина първият шок от изчезването на Груевски, изведнъж се появиха знаци, че то може и да е за добро. И изведнъж правосъдната система, която беше справедливо обвинена, че не е издала навреме заповед за задържането му, след като е получил присъда,
придоби смелост
и започна арести
на високи функционери от неговото време. При това, без да прави предварителни тънки калкулации какво отражение ще имат те в местното или международното медийно пространство. И се стигна да невиждания парадокс, доколкото познавам историята на независима Македония, а аз я познавам, – двама от бившите шефове на тайните служби в Македония от времето на беглеца Груевски, да лежат заедно, килия до килия, в следствения затвор „Шутка” край Скопие.
Първо там влезе някогашното страшилище и първи братовчед на Груевски Сашо Миялков, който бе начело на македонското контраразузнаване около десет години. Сега, от няколко дни там някъде около него е и един от хората, които го заместиха на този пост – Владимир Атанасовски.
Разбира се, мотивите на съда да ги вкара зад решетките са различни – Миялков се е накиснал в някои дебели финансови далавери в различни групи от обвинени бизнесмени, едната от които е начело с Орце Камчев, предложеният от българското правителство почетен консул на България в Македония. Не е изключено в хода на разследването по тези обвинения на бял свят да излязат и други престъпни данни около Миялков, защото още докато беше шеф на тайните служби и братовчед му Никола Груевски беше премиер, публична тайна в Скопие, предавана от ухо на ухо, беше, че тъкмо
Миялков „пере парите”
на Груевски
някъде в Средна Европа, и по-точно в Чехия. Там е завършил висшето си образование и затова логиката на клюката сочеше тъкмо Прага за място, където двамата братовчеди крият авоарите си… И затова една от причините Груевски да избере Будапеща за своето убежище, извън другите, които вече сме изброявали, беше да бъде близо до парите си.
Случаят с Атанасовски е съвсем друг, но не е по-малко скандален. По времето на събитията от вечерта на 27 април миналата година, когато тълпа нахлу в сградата на парламента в Скопие и се опита да се саморазправи с някои от депутатите, в това число и с премиера Заев, Атанасовски е шеф на Управлението за сигурност и контраразузнаване. Прословутото УБК, наследник на някогашната югославска УДБА. Сега, в хода на процеса по това дело, след бягството на Груевски, изведнъж свидетелите и обвиняемите за насилието в събранието, се разприказваха и изнесоха нови и нови детайли за нощта на 27 април.
Разликата в поведението на всички тези хора от времето, когато Никола все още не беше избягал, а братовчед му все още дърпаше конците от луксозния си апартамент в хотела „Мариот” край Вардар, и последните дни, е просто зашеметяваща. И съдиите станаха някак си по-строги и по-верни на закона, ама за тях промяната е по-скоро компенсаторна – хората да забравят, ако могат, слугинажа им към Груевски и Миялков, когато беглецът и затворникът бяха на власт. Но свидетелите по делото за насилието на 27 април (и след него „Македония нямаше вече да е същата”…) се разприказваха по такъв начин, че вкараха в делото нови лица и нови обстоятелства, които едва ли биха разкрили, ако Груевски все още си беше в Скопие и Миялков не беше зад решетките. И от тези показания излезе, че шефът на тайните служби Владимир Атанасовски, който е трябвало да предвиди събитията и да ги предотврати, всъщност е окуражавал насилниците.
А на съдийката по това дело само това й стигаше, за да издаде заповед за задържането на вече бившия шеф на тайната полиция Атанасовски с познатия правен аргумент – да не влияе на свидетелите, да не се опита да избяга и да не извърши друго престъпление.
И сега двамата бивши директори на македонското контраразузнаване са в следствения затвор край Скопие. И вероятно чакат още някой друг от техния „ресор” да ги последва там. Засега
облаците се вият
най-плътно
около главата на професионалния разузнавач и съветник на президента Георге Иванов – Синиша Алексовски. Президентът е кум на Алексовски, който някога, когато Иванов беше само един професор в Скопския университет, му е бил студент, пък после се е включил в прословутата специална полицейска част „Лъвове”, предназначена да се бори с албанските паравоенни структури по време на конфликта от 2001 г. И Алексовски е свързан със събитията на 27 април, защото още през миналата година стана ясно, че е този високопоставен държавен чиновник, който бил дал разрешение на човека на тайните служби на Сърбия, работещ под прикритието на дипломат в Скопие Горан Живалевич. Същият Живалевич, който беше в „нощта на кървавите глави” вътре в македонския парламент, а според някои свидетели, дори направлявал насилниците кого да хванат и кого да гонят… Да не говорим за разкритията и за шефа на кабинета на Георге Иванов, който в нощта на 27 април е бил в централата на ВМРО–ДПМНЕ, откъдето издавал нареждания за насилниците. Така де, един по един – до президента…
Костадин Филипов
