Последната премиера на Сатиричния театър не само ни припомня един световен литературен архетип, съчетал влечението ни към идеалното, героичното, нравственото и граничното (между нормалност и лудост), но отвъд това е опит да го приземи в съвремието по самоподразбиращ се начин, визирайки мутренския манталитет и арогантност като обкръжаващ контекст. Спектакълът „За какво ви е Дон Кихот”, режисьорски прочит на Бина Харалампиева и драматургична версия на Юрий Дачев, е изключително амбициозна задача, която докосва на моменти трактовката от последният филм на Тери Гилиъм – сага как съвременният човек може да преоткрие света, като рестартира младежкия си идеализъм, да се домогне до една нравственост в надличното – забравеното съкровище на детинството.
Драматургичната конструкция е изградена по мотиви от втората половина на Сервантесовия роман – пребиваването на героите Дон Кихот и Санчо Панса в замъка на херцога и херцогинята, макар вече попреиначени. Епизод от първата част на романа създава тяга на сюжета – сражението с вятърните мелници. Композиционната рамка, която е изградил Юрий Дачев, е низ от приключения, плод на самоизмами. Но преобладават измамите, които на Дон Кихот му устройват други.
Несъмнено костюмите, парадоксалните характери на героите, обратите в сюжета, полюсите от жажда за подвиг до жертвоготовност и страдание наелектризират публиката. Двигателят е основната двойка, в ролята на Дон Кихот – Калин Сърменов. Заедно с нюансиран и постоянно еволюиращ практик – в изключителното изпълнение на Герасим Георгиев – Геро. Гримьорът (Ирина Захариева) и майсторът на костюмите (Свила Величкова) са си свършили перфектно работата. Пародийните жестове, енергията от контрастния тандем е провокирана от постоянния им сблъсък – тя тласка и задвижва герои, случки и предизвикателства. Но докато в романа образът на хидалгото е решителен, действен и наясно с водачеството си, в пиесата Сърменов изгражда по-скоро хамлетовски образ – колеблив и нерешителен, бавен в реакциите си, неубедителен в лидерския си импулс и стоицизъм. Санчо Панса на Геро на моменти иззема територията на своя водач и надделява. Пародийният талант на актьора играе в много широка гама от психологически и социални пластове. И доминира. Това донякъде намалява енергията на основния замисъл – тандемът да облъчва с постоянния си контраст и динамика между идеал и практицизъм, между мъдрост и лудост.
Друг образ, който издърпва акцентите в композиционната структура, е образът на Тереза, създаден от Мартина Вачкова. Не само Дачев, но сякаш и Сервантес е писал ролята, имайки предвид артистичния арсенал на актрисата. Колоритен, естествен в жаргона си, с интонацията и движенията си върху сцената, пародийният ефект, който постига Мартина, е спонтанно разсмиващ. Не по-малко ярка е Марсела на Рада Кайрякова, макар на моменти психологическият рисунък да прескача до истерични акорди. Принос за енергията, която тласка интригата в спектакъла, има Боян Арсов и останалите – Екатерина Георгиева, Мартин Каров, Мирослава Върбанова, Кирил Бояджиев, Пламен Великов. Особеното дублиране на знаменитата двойка с подставените актьори, гости на Марсела – Високият (Красимир Куцупаров) и Оръженосеца (Константин Икономов) ни помага да ги съотнесем с „действителните” Дон Кихот и Санчо Панса и дава нова отправна гледна точка да видим друг вариант на дихотомията им, така че да издърпа във въображението ни сервантесовия стереотип.
Основният майсторлък на Сервантес е, че подрежда така разнообразните епизоди и многобройните лица, случки в здрава и единна художествена цялост. В нея има точен темпоритъм, от който е изтъкана основната идея. Едно от нещата, които не ми достигат, гледайки спектакъла, е, че епизодите и случките в пиесата вървят малко в насипно състояние, повече като илюстрации към епизоди от книгата, а не взаимно обвързани от здрава причинно-следствена конструкция. Така или иначе, за мен триумфът във финала на пиесата беше преобразеният образ на Санчо Панса, който измества рицаря на печалния образ и става основна двигателна сила на възвишеното и действено водачество, балансирайки на границата между лудостта и мъдростта. Но все пак това е субективен прочит, възможно е да се различава от преживяванията на тези аплодиращи на крака зрители, с които завърши премиерата.
