Моят авер вече го познаваше донякъде, поне в старата му историческа част, така че предпочетохме да се оправяме сами, използвайки фирмата само като превозвач. Настанихме се в района на „Лалели”, известен още като руския квартал – търговски район с пет-шест етажни магазини, бутици, билбордове и рекламни пана, немалко от които на кирилица. Руска кирилица. С всичките му там Ы, Э-оборотное и мяхкий знак, пухкави като дубльонки.
За хотела ще отбележа за протокола, че стаята нямаше прозорец, т.е. имаше, но все едно, че нямаше, тъй като прозорецът гледаше към тясна и мрачна като за асансьор шахта, климатикът духаше топло, а закуската беше няколко тави с нарязани като за кокошки патладжан, тиквички, гъби, пържени картофи и бамя, комбинирани в различни съотношения и поръсени обилно с магданоз и копър. Предположихме, че са останки от гарнитурата на туристите, които имат включена вечеря. Иначе ресторантът, разположен на последния етаж, предлагаше фотогенична гледка към Босфора и възможност да споделиш закуската си с разхождащите се по перваза гларуси.
Пазарът „Капалъ чарши“ ни беше напът, така че се отбихме първо там. Още беше рано, но наоколо царяха шум и бъркотия.
Щом портите се отвориха, през импровизираните полицейски КПП-та на всеки изход нахлу народ и чаршията се напълни. Злато, локум, порцелан, чай, кафе, ароматни свещи, платове, наливна парфюмерия, наргилета от различен калибър, ибрици от кована мед, полускъпоценни камъни, баклави и ядки – едва ли има българин, който да не е ходил там или поне да не знае как е.
Напук на легендите обаче пазарлъкът върви трудно и често дори е невъзможен.
Продължаваме към Синята джамия, където няма вход, тъй като е действащ храм, но ще трябва да я отложим за след 14:30, защото е петък и дотогава Аллах работи само за своите си богомолци.
Отправяме се към „Света София“, която се намира отсреща и все още е музей, въпреки че Ердоган се беше заканил да я направи пак джамия. Опашката от туристи на входа се вие страховито и предвещава най-малко три часа висене. Докато с моя авер пием кафе, а после се помайваме дезориентирано, отнякъде се появява турски младеж с много слаб английски, който ни предлага разходка с корабче по Босфора за 80 лири и бонус, ако склоним, да ни вкара веднага в „Света София“ на цената на билета. До отплуването на корабчето остават два часа, така че имаме време. Платихме в един павилион на човек с биташка моряшка шапка, който едва не забрави да ни даде билети, дадохме парите за входа в катедралата на ръка и хукнахме след турчина, преследвайки го в навалицата пред „Света София“ – колко му е да се шмугне някъде и да духне с парите!
Оказа се точен, напъха ни в ръцете на някакъв местен екскурзовод, който ни набута пред една скандинавска група. Малко е останало от православната църква, символ и гордост на Византийската империя – куполът, основният кораб на храма и няколко оцелели изпод ислямския хоросан стенописи, изобразяващи Богородица и ангели с разперени крила. Останалото са фрески, изтъкани от мюсюлмански флорални мотиви и цитати от корана с големината на двуетажни фасади. 
Когато излязохме, в сенките на площада пред храма се бяха събрали туристи от цял свят, които също като нас чакаха разходката си по Босфора. Редът наоколо съблюдаваха двойка конни полицаи, единият – жена, а малко по-нагоре бе паркиран брониран автомобил с картечница на купола и камион на жандармерията. Изобщо в Истанбул се нагледахме на полицаи, всичките с различни униформи и оръжия – от американските М-16 до израелските узита.
В уречения час тръгнахме група от близо двеста души надолу, водени от „капитана” с биташката моряшка шапка. Хубавото на разходката по Босфора е, че човек може да локализира нагледно забележителностите, които му предстоят, първо по двата бряга на Златния рог, а впоследствие и откъм азиатската част на града. Само че когато корабчето обърне срещу течението и двигателите забоботят монотонно, от жегата така ти се доспива, че ти иде да си полегнеш в някое кьоше на палубата.
Вечерта за нас приключи с тарелка сардели, купени от продавач, който ги пържеше на газов котлон между чифт боклукджийски кофи и паркиралите коли на улицата. Отначало ни поиска по 14 лири порцията, но се направи, че няма да ни върне ресто, настоявайки, че е казал 15, ама не сме го разбрали. Но – както и да е. По-вкусна риба, кълна се, не съм ял, струваше си всяка лира. Пред нея цацата не струва пукната пара.
На другия ден прекосихме пеша моста Галата и след изтощително изкачване по стръмните, задъхани улички, пихме най-инфлационното кафе, което някога са ни сервирали. На менюто с тебешир пишеше, че еспресото струва 8 лири (малко под 3 лева). Когато дойде време за плащане, сервитьорът, поназнайващ уж малко английски в началото, изведнъж престана да разбира какво му казвам, настоя, че кафето не било дълго, а двойно, и с пръст ми показа докъде стигало нормалното кафе – малко над дъното на чашката, а чашката – като за деца. И кой знае защо ни го прихвана не по 8 лири, а по 10 единичното. Т.е. 2 „двойни” кафета по 20 лири – всичко 40, или около 15 лв. Плюс още 5 лири,за млякото, което си поисках допълнително – 1, 50 лв. В крайна сметка 16–17 лв. всичко.
Жега страшна, но в Истанбул навсякъде по улиците можеш да срещнеш ентусиасти, нарамили стекчета, които продават студена вода на пешеходците и шофьорите по кръстовищата по една лира парчето. В същото време навсякъде по улиците можеш да срещнеш местни жени, опаковани в шлифери и забрадки.
Не знам какво им стори Ердоган на нашите комшии, но успя. Въпреки провала си на изборите.
