Автор: Симеон Николов, специалист по международна сигурност
На срещата на министрите на отбраната на страните членки на НАТО очаквано предложението на Германия за създаване на защитена зона в Североизточна Сирия от международни сили не намери подкрепа. Въпреки това, въпросът ще продължи да се обсъжда на ниво посланици и експерти на срещата на НАТО на 3-4 декември т.г. в Лондон. САЩ не възнамеряват да участват в такава инициатива. Русия няма интерес да отслабва извоюваните си позиции чрез присъствието на международни сили. Турция разчита повече на партньорството си с Москва и постигнатите с нея договорености, отколкото на критикуващата я международна общност. Турският външен министър Чавушоглу обяви идеята за „нереалистична“.
Авторитетни експерти в Европа, генерали, научно–изследователски центрове и действащи ръководители като шефа на Мюнхенската конференция за сигурност Волфганг Ишингер обаче, считат за наложително Европа да работи за увеличаване на влиянието си в Сирия и Близкия Изток. Те допускат развитие на сценарий, при който Русия, застрашена от въвличане в изтощителна война с терористите, да склони на международна намеса под егидата на ООН. Фондацията «Наука и политика за сигурност», която работи за германското правителство, очертава сценарий, при който след края на бойните действия, въпреки постигнатите договорености, обстановката в Сирия ще остане нестабилна и тогава може да се мисли за мисия на ООН.
И разсъжденията не са неоснователни. По–същественото е, че има „пробуждане“ в ЕС за поемане в свои ръце грижата за сигурността си. Логично се подновиха предложенията за ускорено въоръжаване и създаване на автономна европейска отбрана. Колкото до самата идея за защитена зона, ако се стигне до такава, тя би трябвало да се контролира от неутрална военна сила. Турция не бива да участва, защото е конфликтна страна. Участието на САЩ също е нецелесъобразно. Т.е. това може да бъде европейски военен контингент. Но всички тези опции ще са възможни, ако турско–руското споразумение се окаже нетрайно, а засега няма такива изгледи.
Политическият процес, стартирал с първото заседание на Сирийския конституционен комитет в Женева в края на октомври т.г., дава известни надежди, но ще е и повод противниците на примирието да го саботират. Конституционният комитет е подкрепян и от Русия, която балансира между двама съюзници – Асад и Ердоган. Люшкащата се политика на Анкара в зависимост от собствената изгода ще внася несигурност и в бъдеще. Проблем е и това, че в 150 – членния Конституционен комитет не са представени въобще кюрдите от Рожава – трите кюрдски области в Северна Сирия до турската граница, известна със своя уникален демократичен управленски модел. Не са представени и Сирийските демократични сили, военния партньор на САЩ срещу „Ислямска държава“, чийто командир е обявен от Анкара за терорист и издирван срещу награда от 4 млн. турски лири.
След първоначалните изявления на президента Тръмп за изтегляне на част от ВС на САЩ от Сирия, а след това – на всички части, последва съобщението за усилване на контингента там с 30 танка „Абрамс“, разузнавателна и въздушна подкрепа за охрана на нефтодобивните полета в Дейр ез Зор – Североизточна Сирия.
Доводът на Вашингтон за американското присъствие, че нефтът трябва да бъде опазен от терористите и «други» поставя по–скоро акцента върху вторите, т.е. сирийското правителство, което има законно право и остра нужда от приходите от този нефт за възстановяване на страната. Терористите нямат вече тежки оръжия и ресурс да държат под контрол тези нефтени полета. На самите САЩ приходите от 30 млн. месечно едва ли са им толкова нужни. Очевидно е намерението им да създадат условия за нестабилност, защото самото им присъствие ще предизвика терористични атаки, да вбият клин между руското и сирийско ръководство и да заличат впечатлението за „предателство»“ към кюрдите, като им предложат участие в експлоатация и продажбите на нефта. Въпреки че това не е точно кюрдски район и местните не гледат с добро око на присъствието им.
Риск за нарушаване на договореностите между Турция и Русия, както и на международното хуманитарно право има и от действията на т.н Сирийска нацинална армия, създадена, подготвена, финансирана от турската страна, в която участват около 30 радикални ислямистки организации, известни с бруталните си действия, в чийто редици има доказани терористи. Тези „прокси“–сили съпровождат турската армия и извършиха досега не едно военно престъпление.
Значението на ликвидирането на формалния лидер на «Ислямска държава» се преекспонира, защото той бе идеологът, духовният водач, но никога не е бил военен командир. Терористичната организация може и да е загубила територията на халифата си, но идеологията й е разпространена на три континента и има физическо присъствие в над 19 държави. Сирийските кюрди са убедени, че след ликвидирането на Багдади ще има терористични атаки и срещу тях и кюрдското население с цел отмъщение. За САЩ обаче този факт има силен пропаганден ефект точно в необходимия момент.
Но в антитерористичната борба Турция остава един от проблемите както с контактите си в миналато с терористични организации, така и сега с пасивното си отношение и толерирането им, фокусирайки се еднствено върху кюрдските Отряди за защита на народа. Много политици на Запада искат обяснение, как така убежището на Багдади в Бариша е само на 5 км от турската граница в район, в който има военен пункт на турските ВС… Анкара трябва да даде много разяснения. Въпреки, че на срещата на министрите на отбраната на НАТО през октомври т.г. поведението на Турция бе осъдено, реакцията беше по–мека от тази на ЕС. Истината е, че НАТО не може да си позвали да загуби Турция като партньор. Предложенията за изключване на страната от Алианса бяха по–скоро емоционални и резултат на дългогодишно натрупване на предизвиквани от Анкара отрицателни настроения. Но Договорът за НАТО не разписва процедура за изключване на страна–член. А Турция не би излязла по собствено желание от Алианса. Ако бъде призована да напусне, Ердоган би могъл да представи това като отказ на САЩ от Турция. Т.е. тя докрай ще се възползва от предимствата на членството си в блока и от възможността си да оказва натиск върху европейските страни и САЩ.
ЕС отново прояви външнополитическа слабост. Много по–важна за Ердоган е реакцията на САЩ и Русия. Колкото до Европа, тя никога не е могла да го откаже от намеренията му. ЕС няма сериозен лост за въздействие. Все повече се налага изводът, че Европа трябва да стане по–независима, включително и във военната сфера и да има най–после единна външна политика.
Ако ЕС беше реагирал остро на първите две военни операции на Ердоган в Сирия заради нарушаване на международното право, етническото прочистване и фактическо анексиране на териториии (Джерабулус и Африн), може би Турция нямаше така лесно да пристъпи към сегашната трета операция.
На европейските държави обаче, рано или късно ще се наложи да преговарят и с кабинета в Дамаск, защото ситуацията го налага. Особено за връщането на европейските бойци от „Ислямска държава”, които започнаха да бягат от охраняваните досега от кюрдите лагери и затвори.
Част от света вижда в събитията в Сирия доказателство за хаос и нарушаване на международни норми и човешки права. През последните месеци обаче, се забелязват позитивни сигнали. В Судан мирни протестни движения сложиха край на дългото господство на Омар ал–Башир. В Ливан и Ирак възникнаха нови вълни от демонстрации срещу вкоренилия се в политическите системи етническо–религиозен клиентализъм. Хората не искат ислямистка, а функционираща правова държава.
