Header

Министерство на отбраната
информационен център

Последвайте ни!

Търсене
Close this search box.

Краят на Ал-Багдади и уроците за Европа

[post-views]
Краят на Ал-Багдади и уроците за Европа

Веселина Стойчева 
Емил Ценков, арабист

 

Множеството коментари, последвали показаното „като на филм” (по думите на президента Тръмп) ликвидиране на главатаря на „Ислямска държава”/ИДИЛ Абу Бакр ал-Багдади, като че ли не обърнаха внимание на най-важните извIslamic State Leaderоди. И тъй като образцово проведената от американските специални части операция отчасти бе засенчена от критиките към изправения пред импийчмънт президент, преобладава изводът, че смъртта на Ал-Багдади не означава край на ИДИЛ. Но това със сигурност няма да е край на тероризма с ислямска символика. А иначе операцията дава повод за няколко извода.
Фактът, че Ал-Багдади се бе укрил на територия в обхвата на конкурентната на ИДИЛ джихадистка групировка – „Хайа тахрир ал-Шам”, както е новото име на бившия клон на Ал-Каида, познат още като „Джебха ал-Нусра”, обозначава преди всичко пълния разгром на ИДИЛ и преминаването на бившия „халифат” към дълбоко конспиративни партизански действия. И едва ли без знанието на главатарите на бившата Ал-Нусра и на лидера й Ал-Джулани. 
Третият извод има по-общ характер – тероризмът оцелява там, където има провалени държави, т.е. неконтролируеми от централната власт анклави, доминирани в случая от ислямистки сили.
Локален или глобален джихад?
Ал-Багдади си отиде по джихадисткия начин, превърнал се в запазена марка за ислямистките „камикадзета” – запасан с взривна жилетка. Но кончината му означава провал не само на претенциите му за халифат, а и на тактиката му на съчетаване на локален и глобален джихад, чрез която да отвоюва териториите на мракобесническата си държава. През разделната 2001 г. предшественикът му Бин Ладен реши да се сражава с „далечния враг”, т.е. Америка. Така се стигна до 11 септември и срутването на Кулите в Ню Йорк. Но „глобалният джихад” на Ал-Каида предизвика глобална „война срещу тероризма”, т.е. мобилизирането на света срещу новата заплаха на екстремисткия ислямизъм. В крайна сметка, макар че Ал-Каида оцеля, трупът на нейния лидер потъна във водите на Индийския океан. Наследникът му – египтянинът Ал-Джауахири, обаче се оказа по-прозорлив. Изостави глобалния тероризъм в името на по-достижими цели в полза на местния джихад. Оцеляването на Ал-Каида се дължеше на появата на нови имена в списъка на „провалени държави” – Ирак след 2003-та, а от 2011-а насам и Сирия, Либия, Йемен. От иракската „Ал-Каида” впоследствие се появи и „Ислямска държава” на Ал-Багдади. Последният излезе от подчинение на скриващия се вероятно в Югозападна Азия Ал-Джауахири, като пренебрегна съветите му за снишаване и временно изоставяне на терористичните тактики срещу „неверниците” на Запада (наричани също „кръстоносци”). Това предизвика регионална схизма – Джебха ал-Нусра на Ал-Джулани се включи в „сирийския джихад” за свалянето на Асад и установяване на шариат в Сирия, докато Ал-Багдади реши да щурмува едновременно Сирия, Ирак, а оттук – неминуемо и „кръстоносците”. Този път го изведе до мимбера на свещената джамия в Мосул, където се обяви за наследник на пророка Мохамед и неговата държава. Но след като привържениците му започнаха да режат главите на невинни пленници, включително и американци, съдбата на неговия „халифат” бе предрешена. Въздушната война на Глобалната антитерористична коалиция се съсредоточи срещу ИДИЛ, пощадявайки Ал-Каида, за които един европейски външен министър дори каза, че „вършат добра работа”…
Ще има ли „второ дихание“ за ИДИЛ?
Има нещо вярно в песимистичните прогнози за нов етап на тероризма с етикета „Ислямска държава” дори след ликвидирането на вожда й. А то е, че една личност не решава всичко. Оптимистичната теза гласи, че макар джихадистите с въпросния етикет да успеят да продължат терористичните акции в Сирия и Ирак, както и в редица държави на Африка и Азия, те вече няма да са в състояние нито да проникнат, нито да организират мащабни нападения в Европа или САЩ. 
Днес картината е тревожна и дори драматична преди всичко за Дамаск и Багдад. Според американския Институт за изследване на войните, макар и обезглавена, структурата на ИДИЛ все още има около 30 000 бойци в контролирани от местни племена участъци в двете държави. Терористичните акции са всекидневни – джихадистите все още успяват да детонират коли бомби в двете столици, а партизанската война се е възползвала от палестинския опит с изкопаване на мрежа от тунели. Сегашната дълбока криза във властта в Ирак също може да даде нов шанс на терористичната организация при новия главатар – Ал-Курейши. Евентуално изостряне на отношенията между сегашната тройна ос Москва–Анкара–Техеран в Сирия пък може да доведе до припламване на „гражданската война” в Сирия. Но има и сериозни шансове да продължи възстановяването на териториалната цялост и налагането на централен контрол и в двете държави на „Благодатния полумесец”.
Къде във всичко това е Европа?
Европа – Брюксел и големите западни столици – са големият отсъстващ в битката за бъдещето на Близкия изток, респективно за справянето с тероризма. Вярно е, че Великобритания и Франция по-специално участваха в Глобалната коалиция, но както на ниво ЕС, така и като страни членки, приносът във военно, а особено в политическо отношение, е несъразмерен с този на други велики и регионални сили. Това е парадоксален факт, като отчетем, че именно западните столици – Париж, Брюксел, Мадрид и Лондон – пострадаха най-много от „презморските операции” на ИДИЛ, а ЕС като цяло бе хвърлен в дълбоката емигрантска криза. 
Защо достигнахме подобно дъно в отношенията си с най-близкия и много важен за европейците регион? Онези, които оглавяваха ЕС и влиятелните западни държави през 2011–2019 г. ще трябва да дадат, макар и закъснял отговор. Защото сме свидетели на геополитически провал с исторически измерения: на неолибералната доктрина за „смяна на режими”, на европейското заиграване с ислямизма, както в самата Европа, така и в арабския свят, на непоследователните политики на антитероризъм и дерадикализация. Плесницата, която Тръмп удари на водещите западни държави за това, че не желаят да си вземат обратно джихадистите европейци, които преди това с лекота пуснаха да свалят режима на демонизирания Асад, ще отеква дълго. Защото смяната на караула в Североизточна Сирия, където се намират някои от затворническите лагери със стотици бивши бойци на ИДИЛ, може да доведе до тяхното разсейване към различни дестинации с предвидим ефект за международната сигурност – включително и за българската национална сигурност.
Какво да се прави?
Противно на мнението, че изтеглянето на американските военни сили от Северна Сирия (намерението на Тръмп за край на „безкрайните войни”), както и предстоящото изтегляне от Афганистан, а възможно и другаде в обширния арабско-ислямски регион ще доведе до неговата дестабилизация, смятаме, че това е макар и болезнена, но вярна стъпка. Нямаше да се стигне до това решение, ако не беше поредицата от катастрофи, респективно „провалени държави” по целия диапазон на западните войни в Ориента: от Афганистан до Либия и от Ирак до Сирия. И тук е важно да видим и пропагандната заблуда, според която САЩ не са се намесили в „гражданската война” в Сирия. Самият Тръмп публично оповести края на две мащабни програми за въоръжаване и обучение на „умерени” бунтовници срещу сирийския режим. Защо и с какви резултати бяха похарчени милиардите на американските данъкоплатци – тези въпроси гражданите и политиците на САЩ следва да зададат на „администрацията Обама”. Сега и Вашингтон, но и Брюксел, и западноевропейските столици трябва да покажат, че урокът от катастрофата е усвоен: дестабилизацията на арабско-ислямския ареал е бумеранг за световната и европейската сигурност.

Най-ново

Единична публикация

Избрани