Костадин Филипов
Това няма да отмине толкова лесно. Колкото и приятелите на Северна Македония и на Албания извън Балканите да се опитват да утешат политическите елити в тези държави, че нищо не е загубено и перспективата за членство в ЕС продължава да е така близка, огорчението в Скопие и в Тирана е дълбоко. И бързо няма да се преодолее, най-малкото защото, поне край Вардар, като последица от липсата на пълен консенсус за начало на преговори за членство в ЕС, в страната се задълбочи политическата криза. Изходът от нея се вижда в извънредните парламентарни избори на 12 април 2020 г. Въпреки че вече се появяват и оценки, че датата не е добре избрана и че 6-те месеца дотогава биха могли да поднесат резки изненади в политическата конюнктура както в Западните Балкани, така и в Европа и света. Както се казва, съжалението за неуспеха на Северна Македония и на Албания в Брюксел през октомври, колкото и да грее, не топли.
Затова казвам, че тези емоции няма да преминат толкова лесно. Защото породиха голяма въпросителна за искреността на европейските политически елити и на най-личните европейски държавници, когато става дума за отношението към колегите им от държави като Северна Македония и Албания. Кой ли не се изреди да отиде в Скопие, за да окуражи премиера Зоран Заев и правителството му за храбрата крачка с Преспанския договор с Гърция. Който като последица имаше болезнената и все още непреживяна смяна на името на държавата. Кой ли не се обади да насърчи сегашното правителство в Скопие да прави непопулярни реформи, от които рейтингът на кабинета и лично на премиера Заев пада стремглаво до степен да поставя под съмнение оставането му на власт след 12 април. Направете това, сторете онова, реформирайте трето, все в името на бъдещото атлантическо и европейско бъдеще на страната, перспектива, за която вътре в обществото винаги е имало консенсус. И местните политици са вярвали на хората от Брюксел, от Париж, Лондон, Берлин и Вашингтон, че съветите им са искрени и че перспективите, които те разкриват, са реални. Не съм чул някой в Скопие или в Тирана да е поставял под съмнение казаното от големите политически и държавнически имена от Европа и от САЩ, когато е ставало дума за това, че мястото на Северна Македония и на Албания е в НАТО и в ЕС. А и не искам да вярвам, че всичко това е била сляпа вяра, доверие в аванс, каквито балканците от малките европейски държави често си позволяваме по отношение на „големия брат”, който и да било той. По-скоро е било израз на голямото ни желание да бъдем равни с големите, да седим заедно на масата на световната политика и там с гласа си да решаваме съдбините на други народи и държави. Комплекс някакъв.
И никак не бива да изглежда чудно, че тъкмо в такъв момент на срив на доверието към европейските институции и на дълбоко разочарование от неуспеха шансът се търси в несигурни и недотам избистрени идеи за интеграция. Като тази за „Малкия Шенген”, лансирана от сръбския президент Александър Вучич и към която се включиха премиерите тъкмо на Северна Македония и Албания Зоран Заев и Еди Рама. Тримата се срещнаха в Белград, договориха олекотен митнически режим помежду си, както и други мерки за свободното движение на хора, стоки и капитали. Договориха и следваща среща, макар да смятам, че такава едва ли ще има. Поне по 2 причини. Първо, всяко такова регионално обединение на държави от Западните Балкани без участието на Косово няма перспектива. И не отразява реалностите на ситуацията около нас. Да де, ама представяте ли си при неизвестността около извънредните парламентарни избори и новото правителство в Прищина президентът Хашим Тачи да бе отишъл в Белград и заедно с Вучич да решават някакви си митнически облекчения, когато двете страни още не са избистрили изобщо отношенията помежду си. В този контекст пък мен ме учудва съгласието на Еди Рама да разговаря по тези теми с Вучич, без да поставя въпроса за участието и на Косово. Нали той винаги се е приемал като ментор и застъпник на всички албанци, където и да живеят те, нали винаги Тирана се е самоопределяла като своеобразен техен Пиемонт. И второ, защото само десетина дни след старта на „Малкия Шенген” президентът на Северна Македония Стево Пендаровски отиде в Тирана и заедно със своя колега Илир Мета твърдо заявиха, че европейската перспектива на двете държави няма алтернатива. Ако оставим настрана вътрешнополитическите адреси на това послание в Албания, където отношенията на Мета с премиера Рама са в сериозна криза, няма съмнение, че двамата президенти очевидно имат предвид идеята да не изпуснат голямата цел – членството в ЕС заради локалните опити за разчистване на дребни сметки в района и заради претенциите за регионално лидерство на този или онзи. Впрочем нещо подобно – че за Северна Македония няма алтернатива на европейската интеграция, съобщи и Зоран Заев малко преди това в Скопие.
Времето за възкресяването на някогашна Югославия под една или друга форма отдавна вече е минало.
Очевидно е обаче, че и другите съзнават огорчението в двете западнобалкански държави, опитвайки се да го минимизират. Новият председател на Европейския парламент, италианецът Давид Сасоли, направи първото си посещение извън ЕС тъкмо в Скопие, където призова младите хора в страната да не губят надеждата за европейската перспектива на държавата си. Специалният американски пратеник в района Матю Палмър пък отдели достатъчно време – цели 3 дни за срещи с македонските лидери в Скопие, за да направи поне две неща. Първо, да ги убеди, че всъщност през октомври Брюксел не е казал „Не”, а „Не сега” за началото на преговорите за членство на Северна Македония и на Албания. Значи, перспективата остава, даже може нещо да се случи през май, а защо не и през март? И второ, че САЩ остават стратегически партньор на Северна Македония, в това число и чрез подкрепата й за членство в НАТО и в ЕС.
И така, стигаме и до същността на въпроса. Визитата на Палмър в Скопие, откъдето той отиде в Прищина, а после в Белград за среща с президента Александър Вучич, някак си странно съвпадна с едни военни маневри в Сърбия, наречени претенциозно „Славянски щит 2019”. А има ли военни учения, трябва да има и въоръжение. За първи път комплексите С-400, както и някои други видове оръжия участваха в учения извън територията на Русия. Но ако трябва да бъда искрен, ще кажа, че временното присъствие на тези комплекси на територията на Сърбия предизвикаха преди всичко вълнения единствено в Хърватия. И не само заради факта, че Хърватия е член на НАТО, а Сърбия не е. И не само заради историческите несъгласия между хървати и сърби, туширани някога в СФРЮ от диктатора Йосип Броз Тито. А защото всичко това според мен е игра между Белград и Загреб кой да се ползва повече с благоволението на Вашингтон при военните доставки. И кой да се въоръжава повече и с модерно оръжие в сравнение с другия. Матю Палмър в интервю пред една скопска телевизия призна, че „… имаме силно партньорство със Сърбия. Всъщност няма дилема, най-добрият военен партньор на Сърбия са САЩ… Това не значи, че Сърбия не може да има отношения с Русия, в това число и военно партньорство, но ние преценяваме нашето военно партньорство със Сърбия като много по-значително от това, което руснаците правят с Белград”.
В същото време Палмър предупреди, и това го каза и в Белград лично на Вучич, че там трябва да внимават с доставките на руско оръжие, за да не предизвикат задействането на Закона за санкции против противниците на САЩ. Едно предупреждение, което никак не се хареса на Вучич.
А Вучич има маниер винаги остро да обвинява западните страни за двойствен стандарт към Сърбия. Което не му пречи да го използва като основен подход, пращайки едновременни сигнали към Брюксел и Вашингтон заедно с усмивки към Москва.
Както впрочем правеше навремето Тито с Югославия.
