Header

Министерство на отбраната
информационен център

Последвайте ни!

Търсене
Close this search box.

Радой Ралин българският Езоп

[post-views]
Радой  Ралин българският Езоп

Петър ЯНЪКОВ
Радой Ралин не изричаше и не пишеше както много свои събратя по перо елейни слова, възхваляващи българските политици.  Но нямаше друг, който така неуморно да се бори за духовното и моралното извисяване на нацията ни. Още приживе той беше легенда, в най-тежките времена от нашата нова история –  символ за желанието ни да сме свободни. Страхливи бяхме и затова го натоварихме да бъде единственият с будна народна съвест. Радой беше комунист по убеждение и партийна принадлежност – станал такъв като младеж и починал като такъв. Странна беше тази връзка – поетът вярваше в нейните идеи, но партията му не го обичаше, с повод и без повод го наказваше. Но неговата популярност бе толкова голяма, че от демагогия не посмяха да го отстранят от нея. Големият  писател  Георги Марков установи, че комунистите са четири вида, от които с най-човешки качества от тях са идеалистите.  Радой Ралин  стоеше още по-високо и от  тях. Нямаше друг с толкова морал – и в личния си живот, и като общественик. Наскоро след ноемврийския преврат ми гостуваха поетът и неговият верен приятел, карикатуристът Борис Димовски. Разговаряхме за промяната – безкрайно интересна тема, защото тя  засегна  всеки от нас. Радой, без някой да го пита, обяви: „Партията допусна много грешки, които народът ни понесе. Някой трябва да отговаря за тях. Затова ние с Борето няма да я напуснем  и ще си понесем нашата отговорност.” Не съм много сигурен, че точно те двамата трябваше да понесат тази отговорност. 
В една топла лятна  вечер, прибирайки се, минах покрай моя приятел и съсед Радой, който седеше на пейката си пред кино „Изток“. Той ме покани да седна, запозна ме с известен литературен критик, с когото  разговаряха оживено.  Обсъждахме комунизма и по едно време едно дяволче ме подтикна да се обърна към поета: „Радой, тъкмо теб комунизмът те направи толкова известен.”
Известният литературен критик подскочи като ужилен, но Радой го спря: „Петьо е прав.”
 Не съм бил прав навремето, а и той да се съгласи с мен. Не комунизмът, а българският манталитет роди явлението Радой Ралин. Заради убеждението си в левите идеи младежът Димитър Стоянов (рожденото име на поета) е преследван от полицията, назован от нея „Философът“, и е следен и арестуван. А когато полицията отстъпва мястото си на милицията, положението на комуниста Радой Ралин става още по-тежко отпреди. Вездесъщата Държавна сигурност зорко го наблюдава, давайки му прозвищата „Козелът“ и „Злобният“. И ако полицията го е арестувала, ДС му налага домашен арест, временно въдворяване в Хисаря и 8 г. забрана да публикува свои произведения. Болката от тази вопиюща несправедливост е голяма, защото го отстраняват от културния живот, лишават него и семейството му от средства за препитание. И това, което най-много го потиска – заради неговите мними грехове уволняват редица почтени творци, които са свързани с неговата дейност.

Той бе преследван и мразен, обичан и уважаван. Преследван от тези, които преследваха и нас, мразен от тези, които ние не обичахме. Но българският народ го обичаше и уважаваше. Критиците го назоваваха българския Езоп. Защото до съвършенство бе усвоил иносказателния език на великия древногръцки баснописец. Властимащите решиха как да озаптят най-големия социален критик. Във вестник „Работническо дело“ излезе становище, че сатирата е или наша, или не. Тодор Живков отсече, че сатирата на Радой не е наша. Следователно тя е вредна, няма право да съществува. Това беше оправданието за безжалостното съсипване на  един от гениалните синове на България.
Заклеймяваха го, че е „платена опозиция“, че е  „придворен шут“. Смешни и жалки твърдения. Опозиция не съществуваше. Шутове имаше достатъчно, но той такъв не можеше да бъде, защото нямаше господар, на когото вярно да служи и да очаква от него подаяния. Комунист с безупречно за властта минало, не използва привилегиите, които другите ползваха, и критикуваше здраво.  Тази смелост, която беше същността на неговата съвест, не бе възможна при обикновените хора. Изводът  беше – поетът е луд и това абсурдно твърдение се  разпространяваше, за да види народът, а и неговата интелигенция какво представлява техният любимец.
И най-безстрашният си има своите страхове. И Радой ги имаше, не ги криеше, споделяше ги. Когато един високоиздигнат партиен ръководител, придобил всички възможни постове, с които управниците показваха своето превъзходство, стана министър на културата, поетът обяви, че го е страх. Страх не от министъра на културата, а от културата на министъра. А той изпадна в необуздана ярост, която не можа да скрие от обществеността, но това не го направи по-културен.

За Радой Ралин най-важната бе народната почит и той се страхуваше да не я загуби. С достойния си живот той бе заслужил възгласи „Ураа Дой, Ураа Ралин“. Знаеше обаче, че ако изневери на себе, си ще чува „у-у-у, Радой, у-у-у, Ралин”. Понякога съвсем рядко, както казваме от кумова срама, докато с едната ръка му забиваха нож в гърба, с другата се опитваха да му връчат награда. Която той отказваше да приеме, а с времето свикна да изтърпява ножа. Беше от създателите на СДС, което не му пречеше да бъде непримирим към всяка недемократичност, която проявяваха. Продължи да отказва призванията, които достойно заслужаваше. Отказа се от наградите „Добри Чинтулов“ и „Христо Г. Данов“, тази за цялостно творчество, присъдена от кинофестивал във Варна, награда от Народното събрание, отказа лична пенсия и да стане народен представител, дари на поликлиника подарената му кола. Списъкът може да бъде продължен.
Незаменими хора няма. С тази  мъдрост човечеството се успокоява. Но понякога това самозаблуждение се пропуква, защото невинаги е вярно. Преди петнайсет години Ралин ни напусна, но изминалото време все повече ни убеждава, че той бе от незаменимите.          

Най-ново

Единична публикация

Избрани