Професор Анри Кулев е роден през 1949 г. в Шумен. Завършил е киноинститута ВГИК в Москва, специалност „Режисура на анимационни филми“, през 1974 г. Има над 70 анимационни, документални и игрални филма. Носител е на много наши и чуждестранни награди. Преподавател е в НБУ. Семеен, с две деца и е дядо на три внучета. Харпунджия от 40 години.
– Как се запалихте по подводния риболов?
– Покрай желанието на сина ми Андрей да се гмурка и да стане харпунджия се запалих и аз. Всичко дължа на един мой приятел и учител в тоя занаят – Боян Биолчев.
– Кое е най-екзотичното място, където сте ловували?
– Бил съм на фантастични места в Алжир и Куба, но за мен Черно море е също много екзотично. Твърдя, че го познавам добре. За мен екзотиката започва под повърхността, независимо къде съм. И това са преживяването и срещите ми с рибите.
– Кое е общото и различното между острието на харпуна и острието на молива?
– Общото е ръката, която държи и двете. С едното убива, а с другото се опитва да ражда нещо. Понякога преживявам това, което върша. Не мисля, че най-хуманното нещо на света е да убиеш риба, но имам някаква резистенция. Приемам го по-скоро като цел, мисля си, говоря си с рибите. Цял ритуал е влизането под водата, криенето, изчакването, стрелбата, разтварянето на човешкото тяло в тоя друг свят.
– Какъв е светът на мълчанието и на какво ви научи?
– Освен че този свят е прекрасен, той е съвършено различен. Светлината, фантастично красивите силуети, фактурата на скалите, пясъкът, цялото това съчетание е страхотно. Неизвестността след петнайсетия метър, чувството, че си уязвим и че си непрекъснато на границата на някакъв атавистичен страх, защото си в друг свят, в който не си господар. И дори не мислейки за това, какво може да има след петнайсетия метър, съзнанието ти знае, че там има нещо непонятно, и се мъчи да го изследва без теб. Най-трафаретната дума за това, на какво ме е научил този свят, е дисциплина. Дисциплина на дишането, на гмуркането, на живота преди влизането под вода – не можеш да влезеш, след като си пил две бири. Дисциплина на лова. Минават 2–3 години, преди да видиш първата риба. Минават 3–4 години, преди да се научиш да изчакваш, да стоиш в засада, да можеш да си адекватен с рибите. Минават още няколко години преди първата ударена голяма риба. Най-важното за мен е да се постигне някакво равенство с водата, с природата.
– Това важи ли и за човешкото общество?
– Обществото е прекалено хаотично и това му е най-доброто. Също както най-доброто под водата е порядъкът. Животът е интересен с хаоса си, с неприятностите си, с боклуците си. Представям си един разчертан и скопен живот. Животът е такъв и с богатството, и с мизерията си, и с радостта, и с нещастието. Това е животът. Какво да правим – играчка сме в някакви чужди ръце, а ако го дисциплинираме прекалено много… Не мисля, че животът казарма е добра цел.
– Имате ли трофеи?
– У мен водещото не е ловецът, въпреки че стрелям непрекъснато. За мен трофеят са тези 5–6 часа, които съм в морето. Нямам случай да съм излизал от морето и да кажа: „По дяволите, загубих един ден.“ Не трофеят е важен, а благодарността към небето, че ми е позволило да видя такива гледки е важното. За мен харпунджийството е храна за очите, а не за тигана. Обичам да ям риба, но не и тази, която аз съм извадил от морето.
– Обичате ли да ви ръкопляскат след добра слука?
– Никой не ръкопляска на харпунджията. Разбира се, трепва радостно сърцето, когато човек си мисли как ще отвори багажника и все някой ще види. Но има един голям цирк в живота на харпунджията. Всички колеги са ми казвали, че когато са извадили някоя голяма риба – като чудовище, няма никой – нито на брега, нито в селото.
– Кой ви е случаят с най-голяма тръпка?
– Тръпката я има винаги. Може би край Алжир винаги съм имал едно наум за среща с акула или някоя опасна риба, но, слава Богу, не съм виждал.
– Разкажете някаква интересна случка.
– Преди години синът ми Андрей изплува от морето без никаква риба, но беше адски горд. Ударил една риба от много близо. От малко разстояние харпунът не развива цялата тяга и не може да пробие рибата. Той я удря, тя се завърта, става дъжд от люспи. Носи ми една люспа и ми казва: „Такова чудовище не си виждал.“ Понякога човек и с една люспа е щастлив, защото е бил в друг свят. Въобще гмуркането е велико нещо. Често стоя на колене с вода до гърдите и си приказвам с морето, преди да влезна в него.
